Тя си пое дълбоко дъх.
— Щом съм професионалистка, имам нужда от всички факти, за да мога да свърша работата си както трябва — смени тона тя. — Не се опитвай да ме щадиш, Ранд.
Той вдигна вежди.
— Би предпочела да те оставя на разположение на майка ми за още час и нещо?
— Господи, не! — Тя разтри слепоочието си. — Имах предвид снимката…
Той въздъхна и кимна.
— Разбирам. Искаш да бъда откровен с теб. Много добре, Никол. Ще бъда. — Той й се усмихна нежно. Топлината се бе върнала в погледа му. — Следващия път, когато пресата ни улови в компрометираща ситуация, ще пъхна доказателствения материал право под носа ти. В случай че не си съвсем сигурна какво точно се е случило.
Тя сведе поглед.
— Не казвай това…
Явно Ранд дотолкова бе свикнал с подобна публичност, че тя не означаваше нищо за него. И имаше известно право. Пресата, очевидно, разправяше каквото си иска, но само засегнатите знаеха каква бе истината в действителност.
Тя се изчерви. Почувства се неудобно. Докато работеше за «Аристократи», беше приела, че някои снимки може да не отразяват цялата истина, но това не я безпокоеше особено. Сега, когато ставаше дума за самата нея, тя си даде сметка, че е трябвало да бъде по-внимателна в миналото. Започна да съжалява за случаите, когато бе позволявала в списанието да се намеква за неща — да се заявяват неща за хора и техните взаимоотношения, които биха могли да са неточни.
— Съжалявам, Ранд.
Той стисна устни.
— За какво, по дяволите, се извиняваш?
— Снимката!
— Да не би вината да е твоя.
— Може би не за тази, но списанието…
— Никол, твоето списание е продуктът с най-добър вкус в това отношение. И идеята, че семейство с положение като нашето би могло да осуети публикуването на всички подобни истории, е глупава. Те изискват достъп до нас. Това е част от цената, която плащаме за тяхната подкрепа.
— Не знам…
— Е, аз знам. Имам малко повече опит от теб в тази област, така че — не се занимавай повече Никол — гласът му стана нисък и нежен. Никол почувства леко докосване, после топлите му пръсти повдигнаха брадичката й. — Забрави тази история.
Внезапно почувства гърлото си пресъхнало и не се реши да говори. Кимна бързо, отдръпвайки се само толкова, че пръстите му да увиснат.
Той се направи, че не забелязва, но според нея бе разбрал, че е прекрачил границата на професионалното поведение.
— Е, да, добре. Сега, когато се разбрахме, да се върнем към сериозната работа. Възнамерявах да се върна у дома като герой — каза той с ироничен тон, — поне в твоите очи. Изглежда успях да убедя Икономическата комисия да подкрепи дългосрочния план за развитието на страната.
— Това е чудесно, Ранд! — Почувства вълнение от победата и му се усмихна за постигнатия успех. — Знаех, че ще успееш да ги убедиш.
Той вдигна вежди.
— Как пък не! Стана заради всички тия статистически данни и факти, които бе подготвила. Следващата ни стъпка ще бъде да представим пакета на събранието, но вече подкрепен от комисията. Което ми напомня… — Той се поколеба. — Смятах да изчакам с това, след като приключиш с първата си задача…
Никол прехапа устни, сърцето й лудо заби. Не се чувстваше комфортно да й напомнят, че дотук се е провалила в търсенето на съпруга, и се запита какво ли иска да й каже.
— Но не виждам причина да чакам. Искам да продължиш да работиш за мен постоянно.
Смесицата от облекчение и удоволствие, които изпита, й попречи да отвърне каквото и да било. Ранд се впусна по-нататък.
— Имам предвид дори след… — той направи широк жест с ръка, — след като ми намериш съпруга. Помогна ми да видя този икономически план в главата си. Бих искал да ми помогнеш да го видя как се превръща в реалност.
— Това ще отнеме години.
Той сви рамене.
— Не ти ли се иска?
Умът на Никол бързо започна да пресмята плюсовете и минусите на това предложение: Плюс: Ще превърне този разкошен калдонийски отпуск в постоянен начин на живот. Минус: Ще живее в двореца, толкова близо до кралското семейство и студената кралица. Плюс и минус: Работа с Ранд всеки ден, като го чувства все по-близък и гледа как в крайна сметка се жени…
Никол не беше сигурна дали й се иска.
— Аз… аз ще трябва да помисля. Не трябва да решавам веднага, нали?
Лицето му придоби объркан израз.
— Мислех… — Той поклати глава и въздъхна. — Не, разбира се, че не. Положително ще трябва да помислиш. — Стана и й помогна да се изправи на крака; след това се обърна да я поведе отново към двореца.