След като намести патериците, Никол погледна зад Ранд и видя покрива на бяла мраморна сграда на едно възвишение в градината. Беше полускрита от високите дървета. Слабият наклон на покрива я наведе на мисълта за богове и богини, за века на Просвещението. За далечни, екзотични земи.
Ранд спря на няколко ярда от нея.
— Идваш ли?
— Какво е това? Прилича на гръцки храм.
Погледът му проследи нейния.
— Всъщност е точно такъв.
Тя направи няколко крачки към загадъчната постройка.
— Ще ми го покажеш ли? Историята винаги ме е интересувала. Беше основния ми предмет в колежа.
— Знам. — Тя обърна поглед към него и улови усмивката му, давайки си сметка, че той е разбрал това от нейните документи за работа, които бе приложила към молбата.
Тя отново погледна към храма.
— Не е забранено за обикновени граждани или нещо подобно, нали? А може би е само за монарси — или богове?
Той се разсмя.
— Господи, не. Но го смятам за мой. — Той погледна часовника си. — Тъй като днес се прибрах рано, предполагам, че ще имаме време за един малък тур.
Никол се запита дали храмът не служи за негово лично убежище. Тази мисъл я направи още по-нетърпелива да го види.
— Много бих желала.
Той се усмихна на нейния ентусиазъм, но след като погледна крака й, усмивката му угасна.
— Сигурна ли си, че ще можеш да се изкачиш?
— Много ли е трудно?
— Малко е стръмно.
— Построен е на платото, също като Партенона в Атина, така ли?
Без да го изчака да я поведе, Никол закуцука към сградата. Не се остави да бъде обезкуражена.
— Винаги съм мечтала да отида в Атина, но още не съм успяла да я посетя.
— В такъв случай… — Ранд бързо пристъпи и застана отпред. — Ще трябва да се престорим, че сме там. Оттук. — И посочи с ръка самотна пътека, вляво от главната алея. Без да знае, Никол бе тръгнала покрай нея.
Никол откри, че първата половина от извиващата се, покрита с каменни плочки пътека, не е трудна за изкачване. Ранд поддържаше бавна, равномерна крачка и поспираше да й помага, когато пътеката я затрудняваше — или когато патерицата й се залостваше между камъните.
Покривът отпред бе започнал вече да се вижда, когато пътеката направи нов завой и стана по-стръмна. Кракът я болеше, ръцете й бяха изтръпнали и не беше сигурна, че ще успее, без да падне по лице.
— Не мисля…
Преди да успее да изкаже на глас затруднението си, Ранд се озова до нея.
— Имах чувството, че тази последна отсечка ще е доста трудна за тебе. Ето. — Той взе лявата патерица от ръката й. — Аз трябва да… — Плъзна ръката си около кръста й, замествайки патерицата със собственото си силно тяло. — Ако нямаш нищо против, това е най-лесният начин — додаде той, отбягвайки погледа й. — Може би ако сложиш ръката си…
Никол обви ръка около кръста му, за да му помогне да я крепи. Почувства играта на мускулите по гърба му, докато правеха първата крачка нагоре по склона, и откри, че ще трябва да хване по-здраво ризата му. При това движение гърдите й леко се допряха до неговия торс.
Тръпка прониза цялото й тяло. Опита се с мъка да съсредоточи вниманието си върху това как да движи здравия си крак в синхрон с неговите крачки. Ако беше знаела, че при това посещение на храма ще му се наложи да притисне тялото си до нейното от гърдите до бедрата, щеше да се откаже, докато не махне патериците. Или поне така отчаяно й се искаше да го вярва.
Защо се озоваваха винаги толкова близо един до друг? Тогава, на гърба на коня, след като той я занесе до стаята й, след това. Никол не вдигаше очи от пътеката, отказвайки решително да срещне погледа му. Страхуваше се, че може да забележи нейното задълбочаващо се увлечение. Той миришеше чудесно — на океански бриз. В дъха му нямаше и следа от тютюн. Беше убедена, че не си е позволявал да пуши от деня, в който остави пурите.
Когато се осмели да погледне профила му, откри, че той се взира право напред, стиснал здраво челюсти. Знаеше колко му е неудобно да я влачи насам-натам. Толкова внимателен беше, а тя отнемаше от ценното му време. Трябваше да помисли за това по-рано.
Щом стигнаха върха, тя си даде сметка, че тази вечност на мъчително блаженство в ръцете му всъщност бе траяла само няколко минути. Храмът се издигаше пред тях, по-голям, отколкото изглеждаше отдолу. Ранд й върна патерицата.
— Благодаря — смънка Никол, докато той отстъпваше назад. Тя остана с впечатление, че той бърза да се отдалечи от нея, вероятно защото бе подчертала, че държи да запазят отношенията си на професионална основа. Или бе това, или пък тяхната близост не му бе подействала толкова силно, колкото на нея.