— За мен беше удоволствие — махна той с ръка.
Обърна се и я поведе към стъпалата, които водеха нагоре към самия храм. После й посочи гладката мраморна пейка в сянката на редица колони и тя се отпусна на нея.
Той започна да крачи по мраморния под, потънал в сянката на колоните пред западната фасада. Приглади косата си, после масажира тила си с добре познатото й, издаващо несигурност, движение. След това се завъртя към нея и разпери ръце, сякаш обхващаше всичко наоколо.
— Е — попита я припряно, — какво мислиш?
Интересува се от моето мнение, разбра Никол, прочела това в почти нервното му държане, което не бе забелязвала в него дотогава. Тази мисъл подхрани тайния пламък в сърцето й. Тя погледна нагоре и наоколо, схванала, че простата на пръв поглед постройка — съвършена в своята симетрия — всъщност е доста сложна. От четирите страни се издигаха колони, поддържащи покрива. От вътрешната страна на равни интервали стояха статуи на дванайсетте богове и богини в човешки ръст.
— Прекрасно е — промълви тя.
— Не е толкова голям, колкото истинския Партенон — една седма е от него — поясни той, като поглади най-близката колона с ръка. — Всъщност прилича повече на посветен на някое полубожество храм сред природата.
Никол забеляза, че цялата сграда е открита за хладния пролетен въздух.
— Не е съвсем като Партенона, нали? Няма вътрешно светилище.
— Махнах, го от плана. Исках да мога да виждам от всички страни.
— Ти си направил плана? — учуди се Никол.
Ранд не отговори. Беше застанал до колоната, подпрял ръка на гладката повърхност. Гледаше към отсрещната страна на храма и разстилащата се в далечината гора.
Никол намести патериците и се изправи несръчно на крака. Не искаше нищо повече от това да разгледа от всички страни красивата сграда, но щеше да й бъде трудно. Все пак се приближи към него.
— Защо не съм чувала нищо за този твой архитектурен талант? Искам да кажа, никой досега не е писал за него, нали?
— Това е просто мое хоби, Никол, пък и не е кой знае какво. — Неочакваната му скромност я накара да изпита топлота. — Харесва ми да го пазя за себе си. Макар че все повече ми се иска да бях дал тези пари за нещо, което да си струва, отколкото за подобни фантазии.
— Фантазии? — подтикна го да продължи Никол, очарована от неговата искреност. Често го бе виждала да се унася в мислите си и копнееше да узнае в какъв свят се оттегляше.
— Всъщност това беше само една момчешка фантазия — усмихна се тихо той. — Когато бях дете, мечтаех да посетя боговете на връх Олимп.
Никол също се усмихна.
— Мисля, че всяко, запознало се с гръцките митове хлапе, има подобни фантазии, Ранд. Когато учехме митология в училище, моите приятелки искаха да бъдат като Афродита — да са красиви и да карат мъжете да се влюбват в тях от пръв поглед. Аз исках само да бъда като Атина, богинята на мъдростта. Красива и мъдра, воин и водач… — На Никол просто не й се вярваше, че бе разкрила тайната си детска фантазия.
Ранд се облегна на колоната и скръсти ръце. На устните му трепна усмивка.
— Интересно. Аз си фантазирах, че някой ден ще срещна Атина и… — Той замръзна с отворена уста. След това сви рамене и се усмихна смутено. — Е, знаеш какви са били боговете.
Никол примигна.
— Палави, искаш да кажеш?
Той се разсмя.
— Точно така. — Поклати глава. — Не мога да повярвам, че ти разправям всичко това.
В отговор Никол също му се усмихна широко. Разговорът угасна, същото се случи и с усмивката му, но блясъкът в очите му не намаля.
— Ти си красива и умна. Знаеш го, нали?
Никол го погледна и почувства как започна бавно да се изчервява — от главата до петите. Не от смущение. А от острото усещане за ситуацията, в която се намираха. Бяха съвсем сами и от начина, по който той я гледаше, с този почти болезнен копнеж… — Ваше височество!
Задъханият глас стресна Никол. Беше Джералд, изкачващ бързо стъпалата към храма със зачервено от усилието лице.
— Ваше височество, кралят ви търси. И трябва да ви предупредя — не е в много добро настроение.
Ранд веднага прехвърли вниманието си от Никол към Джералд и тя отново се запита дали само не си беше въобразила това негово изражение.
— Какво? Какво иска? — смръщи се Ранд.
— Тръгнал е за насам. Аз… — Джералд погледна с любопитство Ранд, после Никол, и отново Ранд. — Аз си помислих, че би трябвало да ви предупредя.
Самият крал. След срещата си с кралицата Никол не можа да потисне трепета.
— Имаш ли някаква представа какво го е разстроило? — попита Никол.