— Аз знам — рече кисело Ранд. Несъмнено е дочул за предложението, което смятам да представя пред Великото събрание, и не е особено въодушевен.
— Правилно! — Храмът усили гръмовития глас на крал Едбърт. Никол направи крачка назад в сянката. Не искаше да попадне отново под обстрела на кралския гняв.
Кралят — който съвсем нямаше кралски вид в небрежното си облекло — панталони и пуловер — застана пред своя син. Никол разпозна строгото лице, прошарената му абаносовочерна коса. Беше с половин глава по-нисък от сина си. Въпреки че възрастта бе смекчила чертите му, те бяха силни и изразителни като на Ранд.
— Какво чувам за някакъв нов план, който щял да се прокарва в парламента?
— Ако говориш за дългосрочния икономически план — да, аз стоя зад него.
— Така си и помислих. И го правиш зад гърба ми?
Ранд се намръщи.
— Иначе изобщо нямаше да види бял свят. А Каледония щеше да стане съвсем за смях пред останалите страни.
Докато спорът се разгорещяваше, Никол забеляза, че Джералд се измъкна. Как й се искаше да може и тя да го направи. Но нямаше да успее сама да се спусне по стръмната пътека надолу. Тя се оттегли на пейката и приседна тихо. Опита се да бъде неподвижна като статуите в храма.
След още обвинения от страна на краля и последвалата гневна защита на проекта от Ранд, Никол чу краля да казва:
— Тя е причината, нали? Майка ти ми каза как ти е повлияла.
— Какво? — трепна Никол и видя как към нея се отправят два гневни погледа.
— Не я замесвай в това! Аз работя по този план…
— Заговорничиш срещу мен…
— Вече месеци. Години. Но ти отказваше да ме изслушаш.
— Тя е вкарала тези модерни идеи в главата ти! Даже компютри. Какво ще прави правителството с тия компютри? Те не могат да се грижат за гроздето, за бога!
— Да признавам! — Рече Ранд с изгубил търпение глас. — Никол ми помогна да видя колко сме изостанали и в най-дребните неща. Аз виждах само едромащабната картина. Но промените започват с малки неща. Тя го разбира. Благодарен съм й за това, както би трябвало да бъдеш и ти!
— Аз? Да благодаря на нея? — Той размаха ръка към Никол.
— Да, на нея! — Ранд сложи ръцете на кръста си, сякаш предизвикващ баща си да му се противопостави. — Тя ме накара да видя колко силно се нуждаем от промяна и точно в какво. О, аз го знаех и преди и се опитвах да направя, каквото мога. Но не бях твърде въодушевен и не направих нещо повече от няколко очевидни стъпки. Пилеех си времето в мечти какво би могло да бъде бъдещето. Никол ми помага да определя бъдещето и да го направя реално. Не можем да караме така — едва-едва. Не можем да изчакваме, докато дойде време да наследя трона. Тогава ще бъде прекалено късно. Трябва да се движим колкото е възможно по-бързо, иначе ще изостанем безнадеждно. Никол знае това. А сега го знам и аз.
Никол чувстваше, че Ранд преувеличава ролята й. Той беше работил упорито години наред. Тя само му беше помогнала.
Кралят се намръщи, отправил замислен поглед към Никол.
— Тя те вдъхновява?
Ранд се приближи до краля и продължи гневно:
— Ще издърпам Каледония в двайсет и първия век — с тебе, или без тебе. Хайде, Никол. Това беше достатъчно.
Той я хвана за ръката и я изправи на здравия й крак. Никол затърси опипом патериците си, но Ранд ги изтръгна от нея и я дръпна силно към себе си, полуподкрепяйки и полуносейки я към стъпалата и водещата надолу алея.
Никол разбра, че му се иска да тръгне веднага за по-силен ефект, но го затрудняваше ужасно. Едва ли би могъл да държи едновременно и нея, и патериците — при това в изправено положение.
— Би могъл да ме оставиш там, Ранд.
— Не ставай смешна. — Той изманеврира ловко край една неравност на пътеката. Докато подскачаше до него, Никол едва не загуби равновесие, но той я притисна до себе си и я задържа.
— Може би трябва да напусна, Ранд — задъхано каза Никол. — Непрекъснато предизвиквам конфликти между тебе и родителите ти.
— Не можеш да вземеш такова решение, Никол — изръмжа той с мрачно изражение на лицето. — Ти си моя служителка, не тяхна. — Сякаш да подчертае този факт, той я притисна още по-силно с ръка.
Топлината на стегнатото му тяло изгаряше кожата й, пронизвайки я на места, които той не можеше и никога нямаше да види. Трябваше да престане да я докосва по този начин, иначе тя нямаше да е в състояние да продължи да работи за него. Щеше да се саморазруши отвътре навън.
Докато преодоляваха най-стръмната част на пътеката, тя затаи дъх, но по някакво чудо успяха да се задържат прави. Тя се вкопчи в кръста му и се опита, доколкото бе възможно, да не го товари толкова с тежестта си.