По цялото протежение на облицования с бял мрамор коридор с внимание и грижа бяха изложени национални съкровища. По изящно орнаментираните стени висяха картини с красиви пейзажи от Каледония. В стъклени витрини се пазеха мечове, керамика и други експонати от вековната история на страната.
Завиха наляво, след това надясно и се озоваха в огромната Зала на предците. На Никол й се искаше да бе имала повече време да разгледа картините. Правила бе обиколка на двореца, когато беше на десет години, и тогава не беше обърнала голямо внимание на детайлите. Сега видя кралете и кралиците от миналото в нова светлина. Ако действително успееше да намери съпруга на принца, щеше да помогне при решаване бъдещето на кралството — и да определи лицето на кралицата, чийто портрет щеше да виси на празното място до неговия.
Тя се спря пред последната картина, беше портрет на самия Ранд. Художникът го бе нарисувал в дрехи за игра на поло, застанал до красив дорест кон.
— Обича да се поосвежи с някоя и друга игра на поло — осведоми Филип, застанал редом до нея. — Обаче не смятам, че полото ще бъде задължение на бъдещата му спътница в живота.
— Не — промърмори Никол, изучавайки с поглед познатите черти на човека от картината. С дръзкото си и привлекателно лице той представляваше златна мина за «Аристократи» — високи скули, абаносовочерна коса и тъмни, изразителни очи. И това арогантно изражение — като че ли владееше света. Да намериш съпруга на такъв мъж… Хиляди жени по света биха подскочили при шанса да се омъжат за принц Ранд, но Никол имаше чувството, че с него няма да се живее лесно.
А вероятно нямаше да е лесно и да се работи с него.
— Вие вече сте тук! Добре дошли в Каледония, госпожице. — От една позлатена бяла врата към тях се приближи жизнерадостен господин на около петдесет години.
— Никол, това е генерал Джералд Симпсън, личният секретар на принц Ранд.
Тя пристъпи напред и стисна ръката му.
— Спомням си името ви. Приятно ми е.
— Прекрасно е, че идвате толкова отдалеч да ни помогнете в това малко… да го наречем, предизвикателство! — Джералд се засмя, край очите му се образуваха симпатични бръчици.
Никол не можа да се въздържи да не му се усмихне в отговор. Изглеждаше обичлив човек.
След като размениха няколко изречения за пътуването и за това как Филип бе успял да доведе Никол със себе си, Филип се извини с друг ангажимент.
— Ще те оставя в компетентните ръце на Джералд.
— Благодаря ти, чичо — кимна Никол. — Ще ти се обадя веднага, щом разбера.
— Разбереш? — учуди се Филип.
— Дали ще получа поста.
— А, разбира се. Е, довиждане, Никол, Джералд. — Филип стисна ръката й. — Добре ще се справиш, скъпа. Отпусни се и бъди такава, каквато си.
Той се обърнали тръгна обратно по същия път заедно с иконома.
— Оттук, госпожице Олдридж. — Джералд се насочи към вратата, от която беше излязъл. Подкани я с жест да мине и Никол се озова в друг коридор.
След като повървяха няколко минути, те стигнаха до масивна двойна врата, над която се виждаше кралският герб. Облечен в зелена униформа страж им отвори широко вратите, след това тракна пъргаво с токове.
Озоваха се в луксозна приемна. Пред весело пращяща камина бяха разположени тежки старинни канапета. Огънят вероятно трябваше да допълни остарялата отоплителна инсталация на двореца. През широките прозорци се виждаше градина, цялата в пролетен цвят.
— Трябва да почакате тук, госпожице — погледна я Джералд, — докато не ви извикат. Надявам се, че няма да чакате дълго. Поддържам доста стегнат график на принц Ранд.
— Нямам нищо против да почакам. Тази стая е прекрасна.
Джералд се усмихна.
— Така ви искам, госпожице. — Той прекоси стаята и изчезна през друга врата, без да я притвори след себе си.
Никол се замисли над озадачаващите думи на Джералд, докато присядаше до камината. После се загледа в огромния стенен часовник близо до вратата.
Близо два часа по-късно тя вече знаеше какво точно бе имал предвид Джералд. Седем пъти бе чула как проклетото нещо отмерва времето, а тя продължаваше да чака, като си играеше с чантичката, проверяваше наново и наново грима си, надничаше през пролуката, оставена от вратата към светая светих отвъд. Почти два часа чакане да я призове принцът.
Никол се питаше какъв ли е ангажиментът, който го задържа. Тъй като познаваше добре репутацията му, тя си даваше сметка, че това не би могло да бъде нещо сериозно, което правеше нейното чакане още по-неприятно.