Кралицата я бе смъмрила насаме — заради това, което бе видяла на публично място. Никол се чувстваше така, сякаш суровата жена бе бръкнала в сърцето й и бе извадила наяве тайната й страст пред всички — страст, която тя нямаше никакво право да изпитва, защото поставяше под въпрос намеренията й да помогне на страната си. Страст, която я изпълваше така всецяло, че щеше завинаги да остане част от нея.
Навън Никол откри, че и там не е сама. Няколко двойки бяха излезли на чист въздух. Тя мина край тях, тръгна надолу по стъпалата на терасата и се насочи към градината.
Като се видя накрая сама — дълбоко сред сенките в градината, осъзна с пълна сила упреците на кралицата. Преви се надве, усети в гърлото си ридание. Преглътна, заставяйки се да спре. Нямаше да плаче. Отказваше да го направи.
Кралицата смяташе, че тя представлява някаква заплаха за Ранд. Заплаха! Беше дошла в Каледония да помогне на страната си, не да я съсипва.
Тя разтърси глава в отчаян опит да се съвземе, да се освободи. Хукна да бяга, далеч от двореца, далеч от хората с техните любопитни очи. Високо на едно плато в далечината се виждаше осветеният от луната храм на Ранд. Краката й я понесоха автоматично натам.
Тръгна с усилие по пътеката, пътем махна елегантните си обувки и се закатери нагоре, без да я е грижа за роклята. Луната и звездите светеха отгоре, безмълвни свидетели на нейната мъка.
Забързано нахлу в тъмните дълбини на храма и си пое дъх. С усилие бе успяла да се пребори със заплашващите я сълзи, а смълчаната, строга постройка й помогна да се успокои, да се почувства в безопасност. Тук, заобиколена от нощните звуци, едва чуваща музиката на бала, тя почти успя да си представи, че се намира на хиляди мили от сцената на своето унижение. Облегна се на една колона, притисна горещото си чело в студения мрамор и се опита да събере остатъците от своите самоуважение и гордост. Обаче беше невъзможно.
— Никол? — долетя до нея с вечерния бриз гласът на Ранд — мек и съблазнителен като милувка.
О, Господи, не би могла да застане пред него. Не и сега. Той сигурно бе разбрал всичко — тайната й, изгаряща страст. Не би могла да понесе неговото съжаление.
Не се довери на гласа си да му отговори, но нямаше нужда. Той прекоси мраморния под и спря до нея.
— Дочух, че някой те вика — рече й той със сподавен от вълнение глас. — Кой беше?
— Не искам да говоря…
— Кой? — настоя властно.
Неговата упоритост заплашваше да разруши и остатъка от равновесието й. Преди да успее да я спре, думата се отрони от устните й:
— Кралицата.
— Господи! — Никол усети как Ранд се вцепенява. Успя да забележи как ръката му се свива в юмрук. — Какво ти каза?
— Нищо. — Никол се обърна с гръб към него. — Моля те. Излязох само за малко на въздух — това е всичко. Ще се върна след минута и ще започнем отново работа.
— Как не! Кажи ми какво се случи.
Тя се вкамени от гневния му тон. Минаха няколко секунди, през които не можеше да чуе нищо, освен шума от неговото дишане. След това той сложи ръка на рамото й. Направи движение с палец по откритата й кожа. Нежната милувка я развълнува до сълзи.
— Кажи ми, Никол. Имам нужда да ми говориш.
— Тя… — Никол си пое дълбоко дъх в отчаян опит да спре треперенето в гласа си. — Не й е харесало, че танцуваме заедно.
Последва кратко мълчание.
— И това е всичко?
Не беше откровена, даде си сметка Никол. Притесненията на кралицата отиваха много по-далеч, въпреки че тя не ги разбираше напълно.
— Тя мисли, че… че аз се домогвам до теб.
Ръката му стисна рамото й и тя почувства докосването като ехо във всяка частичка от тялото си.
— Не си направила нищо лошо — рече той твърдо.
— Тя мисли, че съм. Мисли, че аз… аз се опитвам да те прелъстя, за да властвам над теб.
Той промърмори нещо. Стори й се, че чу думите бог знае, не е нарочно. Ръката му пусна рамото, плъзна се по голата и кожа — топла, силна и подканяща.
Никол потрепери под ласката. Усети как дълбоко в нея припламва желание, примесено с остър, болезнен копнеж. Това беше Ранд, неин приятел, мъжът, с когото през последните месеци бе споделяла повече, отколкото с всеки друг.
— Господи, толкова се притесних. Исках да умра.
— Никол, толкова съжалявам… Не би трябвало да се забравям, когато ние… тоест… — Той се поколеба, после смени посоката на разговора. — И преди го е правила — довърши той мрачно. — Обвинявала е хора за неща, за които те не са имали вина. Мисля, че се опитва да демонстрира властта си.
— Това би трябвало да ме накара да се почувствам по-добре, но нещо не се получава — призна му тя тихо.