Опасната мисъл нахлу в съзнанието му, терзаейки го. Тялото му реагира бурно. Внезапно почувства киселини в стомаха си, което отдавна не му се беше случвало. Изправи се с мъка и се запъти към банята. Намери флакончето с антиацид и изтръска две таблетки, поглъщайки ги без вода.
Взря се в лицето си, отразено в огледалото над мивката. Косата му бе разчорлена, не беше се бръснал, а под очите имаше тъмни сенки. Никога, през всичките тези години, когато бе изпълнявал ролята, за която бе роден, не бе помислял сериозно за нещо толкова драстично.
Това, че изобщо си го е помислил, го шокира, но и му подсказа колко дълбоки са чувствата му към Никол.
Но какво изпитваше тя към него? О, той знаеше, че я привлича. Знаеше го от месеци. Дали това не бе просто увлечение? Не! Сърцето му подсказваше, че нейните чувства са не по-малко дълбоки от неговите. Обаче не би могъл да се доверява повече на сърцето си, след като то го бе подвело толкова подло. Беше зависим от своите чувства и това го плашеше до смърт. Трябваше да внимава много, иначе можеше да се превърнете най-големия глупак. През целия си живот бе мечтател. Този път не можеше да остави ума си да бъде ръководен от сърцето.
Но ако бе уверен, че чувствата й отговарят на неговите… Ако знаеше това, би могъл…
Би могъл — какво? Не искаше да му дава определение. Не искаше дори да мисли за това; чувстваше се като някакъв негодник. Така щеше да изложи на риск всички свои планове за бъдещето на страната.
Осъзнал какво в действителност означава всичко това, той се почувства зашеметен и се подпря на мивката.
Силно почукване го изтръгна от мислите му и той се стресна. Пристегна колана на тъмносиния си халат и отиде до вратата. Дали не беше Никол? Беше й изпратил вестниците, за да я подготви, искаше тя да знае.
Искаше и тя да си даде сметка за страстта, която ги бе завладяла, за да обмислят какво да правят — заедно.
Отвори със замах вратата. Никол мина край него, без да го погледне. Хвърли поглед към вестниците, които бе разхвърлял по мебелите и пода в стремежа си да ги разгледа по-бързо. Тя бе вече спретнато облечена в — както Ранд прецени — най-грозния си костюм. Двуредното кафяво сако сякаш бе нарочно скроено така, че да скрива формите й. Тия части от тялото й, които бяха така страстно притиснати в него предната нощ. Беше вдигнала косата си в строг и стегнат кок и, разбира се, огромните очила отново бяха кацнали на носа й.
Хвърли към него бърз поглед, който без съмнение забеляза на лицето му доказателство за собствените му объркани емоции. Той се напрегна в очакване тя да му подскаже нещо за себе си. Нещо, което имаше нужда да чуе. Залогът бе твърде голям, за да си позволи някакви грешки по отношение на чувствата й.
Но погледът й остана хладен, а гласът — спокоен.
— Благодаря, че ме предупреди за ситуацията. Ясно е, че ще трябва да предприемем незабавни мерки.
— Да — изрече той бавно, без да знае с какво се съгласява.
Не беше сигурен, че познава тази жена. Беше очаквал безпокойство може би сълзи. Една разстроена Никол — която би могъл да вземе в прегръдките си и да успокои, след като признаят любовта си един на друг.
Но страстната, емоционална жена от предната нощ бе изчезнала. Тази сутрин всичко изглеждаше различно. Въздухът между тях вибрираше от странно напрежение.
— Ще трябва да обясним, че грешат — поясни му късо.
— Грешат? — Думата го халоса като плесница в лицето. Почувства хлад в сърцето си. Тя не виждаше това, което всички други виждаха. Не виждаше колко много я обича. Господи, да не би това да означаваше, че тя не изпитва същото?
Тя се отпусна на единия си крак, но остана изправена.
— За нас.
— Да ги коригираме, госпожице Олдридж? — изхриптя той. Думите едва излизаха през стиснатото му гърло — такъв ли е планът ви?
Като чу официалното обръщение, Никол сякаш се вцепени още повече. Преди това винаги я бе дразнило. Сега спокойствието й изглеждаше забележително, като че ли страстта предната нощ не бе означавала нищо за нея.
— Да — изрече лаконично. — Трябва да поправим грешката.
— Да поправим грешката — повтори той с каменно изражение.
— Да — кимна тя енергично. — Мисля, че бихме могли да направим изявление. Да кажем истината, имам предвид — че няма нищо… — В очите й пробягна смущение и тя погледна встрани. Но когато отново срещна погледа му, по нищо не личеше, че се е вълнувала за нещо, че споменът за целувката им я владее така силно, като него.
Тя вирна брадичка и продължи: