— Че няма факти, които да подкрепят тези погрешни мнения.
Ранд се извърна. Страхуваше се, че иначе може да я сграбчи и силно да я разтърси. Подхвърли през рамо:
— Изявлението няма да свърши работа, госпожице Олдридж. — Не, само едно нещо би отвлякло вниманието на пресата от тях двамата — нещо, от което всяка жена — ако обича въпросния мъж — би изпитала болка.
Той се обърна.
— Виждам само един изход от това фиаско и той е — да се оженя.
Тя сви рамене, сякаш това нямаше значение.
— Това, разбира се, би помогнало, но…
— Никакво, но! — Озъби се той. — Наех те да ми намериш съпруга! — Търпението го напусна. Тази жена бе навлязла с валсова стъпка в неговия живот, бе завладяла сърцето му, и дори не я беше грижа какво бе направила! Грабна от масичката един вестник с огромна снимка на тях двамата, склонили глави в интимен разговор. — Минаха месеци, а нищо свястно не се вижда на хоризонта!
— Това ми е напълно ясно — изрече сърдито Никол. — Но не беше особено ентусиазиран относно жените…
Господи, не виждаше ли защо!
— По дяволите! Не можеш ли да ми намериш поне една приемлива жена на цялата планета? Казах ти моите предпочитания. Дори подбрах кандидатки, но твоят метод изглежда е скапан, защото не върши работа! — Ранд удари гърба на близкия стол със сгънатия вестник.
Никол подскочи при този изблик на гняв, но запази съвършеното си делово поведение, като че ли цял живот е била обучавана да служи на мъж като него.
— Извинявам се, ваше височество — произнесе тя с ледено спокойствие, — но при подобно начинание най-важно е вашето собствено отношение, а нито една кандидатка не ви ентусиазира особено. Почти не им дадохте шанс.
— Сега ме слушай — прекъсна я Ранд, като посочи към нея. — Или ще ми намериш жена, за която да мога да се оженя в рамките на един месец, или… Той замълча несигурен в следващите си думи.
Тя вдигна вежди.
— Или?
Господи, толкова студено се държеше! Обзе го внезапно желание да удари там, където щеше да я заболи най-много — по работата й. Успя да процеди:
— Или си уволнена.
Жената пред него остана съвсем неподвижна за няколко секунди. Ранд чакаше, затаил дъх. Ако тя свалеше тази делова маска, ако покаже поне част от истинските си чувства…
— Много добре. Един месец — изрече тя с глас, лишен от всякаква емоция. — Ако не намеря съпруга през това време, с удоволствие ще напусна. Сега, ако ме извините, ще се заема с работа.
Настъпи болезнена тишина. Ранд я гледаше как се обръща и излиза от стаята, отнасяйки сърцето и надеждите му със себе си.
Веднага щом затвори вратата, Никол се облегна на нея, притиснала ръка към лицето си в опит да сдържи риданията си. Какъв негодник! Ще я уволни след всичките й усилия? И след като й предложи постоянна работа? След като се бе държал по такъв начин с нея предната вечер?
Внезапно й се прииска да си тръгне, да опакова багажа си и да замине право на летището. Беше направила повече от достатъчно за страната си, като пожертва — плюс всичко друго, и сърцето си.
Но не можеше да си тръгне сега, не и без да доведе нещата докрай. Не и без да се опита да спаси нещо от цялата бъркотия. Не сърцето си — то бе вече разбито на хиляди парченца. Но може би щеше да успее да запази част от достойнството си като калдонийка, като дъщеря на родителите си и като племенница на чичо си.
Против волята на собственото си сърце, щеше да изпълни това, което бе наета да направи.
Веднага щом лимузината сви в алеята, Никол излезе навън да я посрещне. Вътре, зад тъмните стъкла, беше може би най-голямата надежда на Каледония за принцеса. И последният шанс на Никол да оправи забърканата от нея каша.
През последните две седмици на Никол й се искаше да предупреди поне десет пъти, че напуска и се завръща в Ню Йорк. Но гордостта й всеки път я възпираше. Никога не бе дезертирала от задълженията си. Мразеше провалите и се закле, че ще доведе докрай задачата, въпреки болката в сърцето си. Още по-силна бе нуждата й да докаже — на хората, чичо си, Джералд, дори на краля и кралицата — че няма никакви кроежи спрямо принца и че наистина я е грижа за страната й.
И че я е грижа за интересите на принца.
Само късно през нощта, когато бе сама, си признаваше, че има и друг, по-тъмен мотив — нуждата да остане по-близо до мъжа, когото обичаше, въпреки че той не отвръщаше на чувствата й.
Един лакей отвори задната врата на лимузината и помогна на жената да слезе. Опакована цялата в коприна с цвят на слонова кост, принцеса Зара от Омат си бе сложила шал в същия нюанс, прикривайки чертите на лицето си. От другата страна слезе мургав сивокос мъж, заедно с пълна жена с майчински вид. Двамата не бяха облечени толкова изискано.