Когато Никол приближи вратата, стомахът й се сви. Това беше. След малко Ранд щеше да се срещне с принцесата и тя щеше да узнае дали е успяла, или се е провалила. Вече бе загубила представа кое трябваше да смята за провал, и кое — за успех. Не знаеше нищо, освен отчаяната нужда да продължава, въпреки терзанието, като се преструва, че нищо не се е случило между нея и Ранд, че не изпитва нищо към него.
Когато приближиха, двойка стражи в зелено разтвориха широко двукрилата врата, а един прислужник влезе вътре да обяви пристигането им. Никол никога преди не бе влизала в Синята приемна, но сега почти не обърна внимание на обстановката.
Вместо това погледна веднага към принц Ранд, който бе застанал до баща си. Неговият поглед следваше принцеса Зара; изразът на лицето му бе безстрастен и непроницаем. За секунда плъзна очи към Никол, после ги върна на принцесата. Никол потрепери, питайки се какво ли си мисли. Никога не бе изглеждал толкова далечен, като че ли ги делеше пропаст.
Никол заведе принцесата първо при краля и ги представи един на друг; след това, според изискванията на протокола, се обърна към кралицата, която остана седнала.
Вътрешно се стегна, преди накрая да се обърне към Ранд.
— Ваше височество, мога ли да ви представя принцеса Зара Ал Тала Ал Умбарак, първородна дъщеря на краля и кралицата на Омат. — Обърна се към принцесата. — Ваше височество, това е принц Рандал Холингсуърт, първороден син на краля и кралицата на Каледония.
Никол наблюдаваше лицето на Ранд, докато той се привеждаше ниско над ръката на Зара, а после срещна погледа й. Усмихна й се топло, а после Никол видя ответна усмивка на лицето на принцеса Зара. Явно първите им впечатления бяха положителни. Никол се поздрави за своя успех, но не можа да овладее болезненото трепване на сърцето си. Упрекна се за своята слабост, яростно си напомни, че единствено работата й има значение, единствено тя би могла да има значение.
— Моля, седнете тук — покани крал Едбърт, като посочи най-близкия стол. — Сигурно сте изморена след дългото пътуване.
— Какъв прекрасен костюм — възкликна кралица Евридика, — толкова е елегантен. — Никол никога не бе виждала кралицата да се усмихва толкова топло. Изглежда Зара допадна и на нея.
— Отива й — присъедини се тихо Ранд с одобрителен тон. — Съвсем определено. — Той се усмихна на Зара с една от прочутите си усмивки, а тя му отвърна с благосклонна усмивка и царствен жест на главата, сякаш казваше приемам комплимента.
И все пак Никол забеляза, освен маниерите и искрицата в очите й. Това, което бе видяла в принц Ранд, определено й хареса. Никол забеляза същия блясък и в очите на Ранд, бързо се извини и излезе. Нито един от тях не вдигна поглед. Очите им бяха приковани в принцеса Зара.
Намерила се в безопасност навън, Никол си пое дъх на пресекулки. Докато беше в стаята, Ранд нито веднъж не бе спрял погледа си върху нея. Имаше очи само за принцесата. Така би трябвало да бъде, каза си строго тя. Така би искала и ти. Така трябва да бъде.
Ранд видя с болка в сърцето как Никол си излиза от стаята. Нито веднъж не го бе погледнала в очите. Тя наистина желаеше това. Тази мисъл натежа като олово в гърдите му. Толкова много пъти през изминалите две седмици я бе очаквал да каже нещо, каквото и да е. Да се ядоса. Да заплаче. Да го погледне с някакво чувство в очите. Дори да напусне, като разкрие по този начин какво чувства в действителност.
Но тя беше като скала от Калдонийските планини, непоклатима и неразгадаема. По-чужда от тази принцеса, която му бе довела.
Погледът му обходи грациозната фигура на принцеса Зара. Никол действително го бе направила — беше му доставила още една жена. Не беше се скъпила нито на външност, нито на възпитание, или което и да било друго качество от тия, които бе изложил в проклетите си формуляри. Не бе очаквал, че Никол ще бъде в състояние да се справи с такова болезнено бреме. Беше се надявал, че точно това ще се случи. Как би могла, която и да е жена да го понесе, ако наистина обича? Такова огромно ако…
Господи, наистина ли кариерата й означава повече за нея от това, което чувства към него — каквото и да бе то? Вярно, той бе нарушил правилата във връзката служител — работодател. Беше я притиснал силно към себе си, бе я целунал, бе вкусил блаженството на рая.
Но какво мислеше тя за толкова неочаквано случилото се? Затова ли бе започнала да се държи толкова студено с него? Толкова ли се бе отвратила от неговата неспособност да контролира страстта си? Или може би се страхуваше да разкрие какво чувства в действителност? В гърдите му се разгоря надежда, но само за кратко. Защото ако тя наистина го обичаше, какво тогава би могъл да направи той? Тази несигурност го ядеше отвътре.