Никол продължи. Трудно разгадаваше израза на лицето му, откакто бе променил толкова драстично отношението си към нея.
— Да я опознаете по-добре — завърши все пак.
— Все отлични предложения — изрече хладно той. — Изумителен професионализъм.
Това комплимент ли беше? Никол реши да го възприеме като такъв.
— Благодаря, ваше височество.
— Няма нужда да ми благодариш. Затова ти плащам.
Той натърти думата плащам и Никол я почувства като плесница по лицето. Не го каза, за да ме оскърби, рече си наум. Това си беше самата истина.
Възцари се тишина. Никол усещаше присъствието му като електрически ток. Защо стоеше още тук и я наблюдаваше? Накрая той каза:
— Наистина го искаш, нали? Ние двамата със Зара да…
— Да. — Думата се изтръгна някъде отвътре, от някакъв източник на сила, който тя не знаеше, че притежава. Отекна и затрептя във въздуха между тях. Никол бе обзета от спокойствие, родено от безнадеждността и отчаянието. В гласа й пролича само спокойствието. — Да, много.
Той се опита да срещне погледа й, но Никол неотстъпно гледаше брадичката му, не пропускайки да забележи напрягането на мускулите под загорялата му кожа.
— Значи нашата връзка би те направила щастлива?
— Да — излъга тя, без да трепне.
— Разбирам — произнесе той с глас, неразгадаем като лицето му. — Тогава, моля те, побързай с подготовката на всички ония неща. Искам да прекарам колкото е възможно повече време с принцеса Зара.
— Да, сър.
— Нямам никакво желание да проточвам ухажването. Смятам да се оженя преди годината да е свършила, а вече е втората половина на юли.
— Да, сър.
Той постоя още малко. Лицето му бе абсолютно безстрастно. Никол зачака по-нататъшни инструкции с вдигната писалка в ръка. Тогава той се обърна и излезе, като затвори плътно вратата след себе си.
Никол се облегна на стола. Поне щеше да бъде заета с организирането на тая поредица от срещи. Това щеше да й помогне да не мисли толкова много, да не чувства толкова много.
Невъзможно. Как би могла да не мисли за това какво си говорят двамата с принцесата, какво правят, какво чувстват един към друг по време на тези разходки? Как би могла да накара сърцето си да не изпитва болка, като гледа как друга жена му става толкова скъпа?
Не й оставаше нищо друго, освен да си представя, че е от камък — като статуите в градинския храм.
Никол седеше до шофьора, загледана с безразличие в злачните заоблени хълмове от двете страни на пътя. На седалката зад нея Ранд и Зара водеха оживен разговор за детството си като кралски отрочета. Във втора лимузина зад тях се возеха прислужниците на Зара заедно с Джералд.
Как беше стигнала дотук? Защо Ранд я беше принудил да ги придружи до имението?
Пътуване към ада — това обещаваше да бъде четири дълги, безкрайни дни — и още по-дълги нощи под един покрив. Технически погледнато, разбира се те бяха спали под един покрив и в двореца. Но дворецът беше толкова огромен, че това изобщо нямаше значение. В имението всичко щеше да бъде много по-интимно. Ако можеше поне да бъде в другата кола. Двучасовото пътуване си беше чисто изтезание, а беше минало едва половината. Ранд беше настоял да присъства, след като лично се бе спряла на Зара, а Зара гледаше на нея като на свой личен ескорт в новата страна.
А едва ли бе прекарала повече от няколко часа заедно с принцесата, помисли си унило Никол. Нейният истински придружител бе Ранд, който през последните дни прекарваше всяка свободна минута в компанията й. Никол се намесваше само когато той бе зает с работа. Знаеше, че при други обстоятелства компанията на Зара би й доставяла удоволствие. Тя положително бе приятна жена, макар и винаги в очакване да бъдат задоволени царствените й нужди. С други думи, тя бе съвършено обучена за ролята си на принцеса.
Когато Никол се опита да отклони желанието на Ранд да ги придружи по време на екскурзията, той нас тоя, че има нужда от нея в случай, че го извикат във Фортинбло по работа. Как ли пък не, помисли си раздразнена Никол. Беше накарал Джералд да блокира цели четири дни само за това пътуване.
— Трябва да си бил преждевременно развито дете — говореше Зара на Ранд с почти мъркащ глас. — В тебе има много огън.
— И в тебе усещам огън, принцесо — отвърна той с леко предизвикателен тон.
— Може би. А може би не. Не бих показала на всеки истинската си природа.
Той се засмя.
— Не?
— Моят съпруг — когато се омъжа, — той ще узнае истинската ми природа. И ще изпита жарта на моя огън. — Сега нейният глас бе станал предизвикателен.
— Той ще бъде щастливец, Зара — прозвуча интимно приглушено гласът на Ранд.