Тя реагира бурно и отчаяно, като хванато натясно животно, в каквото той я бе превърнал. Тикна лакътя си в корема му, после се обърна и го зашлеви силно по лицето. Той изохка и се преви на две.
Почти не изпита шок от стореното — всъщност бе посегнала на член на кралското семейство — докато не усети китката си стисната като в менгеме.
Той се изправи и се надвеси над нея, впил искрящ поглед в очите й. Устните му бяха заприличали на черта над силно стиснатите зъби.
— Вървете право в леглото, госпожице Олдридж! Това е заповед. — Той я бутна отново към парапета и освободи ръката й.
Никол се спъна в бързината си да излезе. Тръгна към вътрешната врата. Преди да премине през нея, чу отново името си. Погледна през рамо. Той бе застанал неподвижно на фона на звездното небе, лицето му изглеждаше непроницаемо.
— Затвори вратата на стаята си — додаде той заплашително. — И я заключи.
Никол не отвърна нищо, но побърза да изпълни нареждането му.
Ранд се загледа след нея, ужасен от това, което бе извършил току-що. Стомахът го болеше, бузата му пареше от плесницата. Но тялото му още потрепваше от неутоленото желание да плъзне ръце по цялата дължина на това нейно примамливо тяло. Знаеше, че я е ужасил. Искаше да я изплаши, да я накаже за това, което правеше с него, макар и несъзнателно.
Защото не виждаше никаква причина да не направи принцеса Зара своя съпруга. Освен една.
Как бе допуснал това да се случи? Как? Тази грешка, както Никол се бе изразила, когато говореше за вестникарските статии. Снимки, които не показваха нищо друго, освен истината, но всъщност само загатваха за властното, непреодолимо желание, което го разкъсваше непрекъснато отвътре.
Желание, което никога не би могъл да задоволи, но не можеше и да потисне, въпреки отчаяните си опити да ухажва по-подходяща жена.
До тази вечер и двамата успешно бяха поддържали претенцията за професионални взаимоотношения. Никол вършеше това с лекота. Държеше се хладно и дистанцирано, криеше своята същност от него, наказваше го за това, че я обича, като го окуражаваше да ухажва Зара. Неговата Никол, толкова искрена във всяко отношение, беше открила, че е лесно да се преструва, че не изпитва нищо към него. Освен ако наистина не изпитваше нищо.
Трябва да поправим грешката.
От гърлото му се изтръгна дрезгав смях. Онази сутрин след бала си бе представял, че ще я държи в прегръдките си и ще я успокоява, сваляйки накрая последната бариера между тях. Представяше си как ще признаят истинските си чувства един към друг. Никол не бе имала нужда от успокояване. Вместо това искаше да изтрие всички следи от взаимното им привличане, да се престори, че никога не е било. Да поправи грешката.
Грешка. И нищо друго…
Дали грешката беше изцяло негова, или и Никол страдаше като него? Господи, надяваше се, че не. Не можеше да й предложи нищо, освен живот, изпълнен с измама. За жена с чувствителността на Никол, която ценеше истинските стойности в живота, такъв живот би бил изпълнен и с болка, докато го гледа как се жени за друга жена и има деца от нея. Не виждаше никакъв изход.
Този проклет древен закон. Какво точно гласеше? Той се опита да се съсредоточи, да си спомни някои от Формулировките, но замаяният му от питието мозък правеше това невъзможно. Не можеше да си спомни дали някога го е знаел точно, но пък и не беше в най-добро състояние да го разгадае точно сега.
И все пак някаква надежда заблещука в съзнанието му. Той се намръщи и се опита да се концентрира, но източникът на надеждата не искаше да се появи. Поклати глава. Нямаше сили да се бори с това, без да разбере какво чувства тя. А след внезапната им и разочароваща среща тази нощ той имаше ужасното чувство, че нищо не би нарушило внимателно граденото равновесие.
Никол без съмнение бе загубена за него. Часовникът отмерваше времето, а над главата му продължаваше да тегне заплахата на краля да оттегли издръжката му. Повече от всеки друг път парите му бяха жизнено необходими, за да осъществи плановете за бъдещето на страната. Трябваше да вземе решение, трябваше и да го изпълни.
Трябваше да започне да умира вътрешно.
Отиде с несигурни крачки до масата и взе бутилката уиски. Гърлото изтрака по чашата, докато си наливаше. Вдигна чашата към светлината. Докато се, вглеждаше в нея, знаеше, че не е намерил никакъв отговор в упойващата забрава.
Обзе го внезапна, сляпа ярост. Запрати чашата в стената на къщата и тя се пръсна на хиляди парченца.
Никол тъкмо отваряше вратата на стаята си, когато чу шума от счупването на стъклото. Знаеше, че идва от терасата. Наложи си да не му обръща внимание и влезе в стаята, после затвори вратата и я заключи.