— Такава е традицията! — стрелна го пренебрежително с очи възрастната жена. — Така стоят нещата и не е негова работа да ги променя.
— Защо не! В края на краищата той е принц.
— Всичко е заради онази жена — отсече авторитетно възрастната дама.
Никол върза по-здраво кърпата на главата си и намести слънчевите си очила с големи рамки. Молеше се да не я познаят. След като остави бележка за довиждане в апартамента на Ранд, тя извика такси и напусна двореца. Таксиметровият шофьор, приятен човек на средна възраст, я бе изгледал стреснат. След това се усмихна.
— Успяхте да го накарате, нали?
— Какво? — едва намери сили да прошепне Никол. Прониза я чувство на вина.
— Да се откаже от пушенето! Когато той го направи и жена ми го последва. Спря цигарите след трийсет години! Трийсет години! На вас трябва да благодаря за това.
Никол не знаеше какво да каже.
На летището си мислеше, че може да се скрие. Но младата жена на билетното гише също я позна.
— Заради него съм на тази работа, да знаете — довери й тя, като се наведе към нея.
Разсеяна, Никол отначало не можа да схване какво има предвид.
Тя сложи ръка на китката на Никол.
— Нали знаете, вашият приятел. Принцът! Той накара летището да промени политиката си и сега те наемат жени като мен. — Тя даже й намигна. — Сигурна ли сте, че искате да си тръгнете? Обзалагам се, че ще му липсвате. Или, може би, той ще се присъедини по-късно към вас?
— Не, аз… — Никол протегна ръка, но момичето не пускаше билета.
— На много от нас им харесва, че сте тук, за да раздвижите нещата — продължи тя. — Преди си мислех ме принцът е просто един плейбой — нали знаете, човек на живота. Типичен аристократ, навирил нос, забавляващ се за наша сметка. Но вече не. Хората като мен не са му безразлични.
— О… Ами да. Точно така е.
Накрая момичето й даде билета. Никол благодари след това забърза към изхода. Болеше я главата от противоречивите реакции на обикновените калдонийци. Беше очаквала да я заклеймят публично. След това се сети. Жената на гишето и таксиметровият шофьор бяха на работа и не бяха чули речта на Ранд. Не знаеха, че едва не бяха изгубили своя принц заради нея.
Толкова рядко излизаше от двореца през последните седмици, че забрави как бе въздействала новата политика на принц Ранд върху обикновените хора. Сега си спомни за стотиците изсипали се писма в подкрепа на промените. Може би не всички изпитваха презрение към нея.
И все пак след по-малко от час вече щеше да бъде във въздуха, на път за Ню Йорк. След като тя излезе от играта, Ранд ще може да се вслуша в своите хора, своите съветници, родителите си. Щеше да успее да я забрави. Дори ако тя никога не го направеше.
Един служител отвори вратата и започна процесът на обработка за качването. Осъзнала, че предприема необратима стъпка, тя почувства как сърцето й се сви. Щом веднъж си тръгнеше, никой нямаше да иска от нея да се върне, дори Ранд. Не и след като бе рискувал толкова много за нея, толкова публично. Чу да викат номера на мястото й и се изправи.
Точно тогава някой зад нея заговори развълнувано, последва силно оживление. По широкия коридор се чуха стъпките на тичащ човек.
— Никол!
Ранд. Беше дошъл след нея. Как не се бе оказал малко по-бавен? Тя отказа да вдигне поглед. Той не можеше да я познае отзад с това тежко палто и кърпата. Пред нея хората зяпаха, протягаха шии, бавно се изправяха на крака.
— Никол. — Една ръка се стовари на рамото й и я обърна.
Никол откри, че се взира в разстроеното лице на Ранд. Той беше задъхан, напрегнат — и по-красив от всякога.
Той махна слънчевите очила и свали кърпата от главата й. Отчаяна, тя се пресегна за маскировката си, но той сложи очилата в джоба си.
— Не можеш да си тръгнеш.
Не искаше да вижда мъката на лицето му, когато си тръгне. Никога не беше си представяла, че ще се изпра изправи пред него на такова публично място. Тяхната любов бе тайна — нещо, което бе само между тях двамата.
Сега, пред очите на десетки хора, тя си даде сметка, че това е била глупава мисъл. Нито един от тях двамата не бе в състояние да скрие чувствата си и светът бе узнал истината преди те самите да я разберат.
Тя срещна огнения му поглед и с труд успя да каже през сухото си гърло:
— Ранд, трябва да си вървя. Ако помислиш малко, ще разбереш, че съм права.
Ранд хвърли поглед на растящата тълпа наоколо и я отведе в един по-уединен ъгъл. Обърна гръб на тълпата и заговори с нисък глас: