— Ами аз? — попита Натаниел.
— Сложи си отново тениската и остани при ковчега. Не бихме искали някой да офейка с Деймиън.
— Познавам жени, които са готови да ми платят, за да си съблека тениската — каза той.
— Жалко, че не съм от тях — рекох аз.
— Да — каза Натаниел, — много жалко — и вдигна тениската от земята.
Оставих го седнал върху ковчега на самолетната писта със смачканата тениска в ръцете. Изглеждаше окаян по някакъв странен, ужасен начин. Съжалявах го. Беше имал тежък живот. Но вината не беше моя. Плащах му квартирата, така че не се налагаше да продава тялото си, за да оцелява, въпреки че познавах други стриптийзьори в „Престъпни удоволствия“, които успяваха да свържат двата края само със заплатата си. Може би Натаниел не умееше да харчи разумно парите си. Колко изненадващо.
Микробусът беше голям, черен и зловещ. Като возилата на серийните убийци в телевизионните филми. В реалния живот серийните убийци също карат микробуси, но обикновено са светли, на ръждиви петна.
Шофьор щеше да ни е Джамил. С Чери се качихме отпред при него. Багажът и всички останали се натовариха отзад. Очаквах Чери да ме помоли да седна по средата, защото бях поне петнайсет сантиметра по-ниска от нея, но тя нищо не каза. Просто пропълзя до средата, на седалката и подви крака пред таблото.
Пътят беше добре асфалтиран, почти без дупки и широк точно колкото да се разминат две коли, без да си остържат боята. Беше обграден от двете страни с дървета. Но от едната му страна имаше невероятно стръмен склон, а от другата — скалиста земя. Предпочетох да гледам към нея. Дърветата растяха достатъчно нагъсто, за да създават усещане за безопасност, но после се разделяха като огромна зелена завеса и внезапно се разкриваше гледка на мили околовръст. Илюзията изчезваше и човек разбираше колко високо се намира. Добре де, не беше колкото в Скалистите планини, но достатъчно, за да се пребием, ако микробусът изскочи от пътя. Падането от високо не е за мен. Не бях впила пръсти в тапицерията, както в самолета, но обичам да съм на равно място и бих предпочела да се намирам в по-ниската част на долината.
— Къде да ви закарам първо — в полицейското управление или в бунгалата?
— В полицията. Бунгала ли каза?
Той кимна.
— Бунгала.
— Селски къщурки?
— Слава Богу, не — каза Джамил. — С вътрешен водопровод, легла, електричество и всичко необходимо, стига да не сте прекалено придирчиви към мебелировката.
— Не е ли последен писък на модата?
— Не съвсем.
Чери седеше неподвижно между нас с ръце в скута. Забелязах, че не си е сложила предпазния колан. Майка ми щеше още да е жива, ако си беше сложила нейния, затова съм особено взискателна на тази тема.
— Не си сложила предпазния си колан — й казах.
Чери ме погледна.
— Достатъчно съм затисната тук и без предпазния колан.
— Знам, че ще оживееш, ако излетиш през предното стъкло — продължих, — но ако се излекуваш от такива сериозни рани, прикритието ти отива по дяволите.
— Трябва да се преструвам на човек, така ли? — попита тя.
Хубав въпрос.
— За пред местното население — да.
Чери закопча предпазния колан, без да възразява. Леопардлаците ме бяха приели за своя Нимир-ра с отворени обятия. Бяха толкова щастливи да имат някого за покровител, пък бил той и човек, че почти не роптаеха.
— Трябваше да ме предупредиш, че ще се вписваме в обстановката. Щях да се облека по-различно.
— Така е, трябваше — да си призная, изобщо не ми беше хрумнало.
Минахме стръмното и пътят навлезе в участък, който тук беше почти равнинен. Дърветата се сгъстиха до такава степен, че едва не ме хвана клаустрофобия. Земята продължаваше да е леко вълниста, колкото да ме подсеща, че пътуваме през планинска долина.
— Искаш ли да те изчакаме пред управлението? — попита Джамил.
— Не, момчета, прекалено много се набивате на очи.
— Как ще се добереш до бунгалата? — поинтересува се той.
Поклатих глава.
— Не знам. С такси?
Той ме погледна изразително.
— В Майъртън? Не мисля.
— По дяволите — отговорих. — Тогава ни закарай при бунгалата. Ще се върна в града с микробуса.
— С Джейсън? — попита Джамил.
Кимнах.
— С Джейсън — погледнах го. — Защо всички са толкова загрижени за мен? Знам, че може да има проблеми, но вие, момчета, сте ужасно предпазливи — поизправих се на седалката и вперих очи в профила на Джамил. Той наблюдаваше пътя толкова внимателно, сякаш животът му зависеше от това. — Какво не ми казвате?
Джамил даде мигач и изчака един пикап да го подмине, после зави наляво между дърветата.