Той ме целуна по челото.
— Прости ми, Анита. Не знаех, че мога да завладея съзнанието ти. Не знаех, че това е по силите на който и да е вампир — Ашър се вгледа в лицето ми, търсеше някаква реакция.
Не реагирах, защото не можех. Той се отдръпна малко, за да вижда лицето ми. — Страхувах се, че ще ме завладееш, както владееш Деймиън, ако пия кръвта ти, без да използвам някоя от силите си. Опитах се да преодолея защитата ти, да пробия бариерите ти, но го направих, за да се защитя от твоята сила. Не съм и сънувал, че мога да пробия такива непробиваеми стени — вампирът посегна да докосне лицето ми, но се отказа и смъкна ръка на коляното си. — Белезите, които те свързват с Жан-Клод, му пречат да завладее съзнанието ти. А и той никога не е бил толкова добър в хипнозата, колкото съм аз. Трябваше да помисля за това предварително.
Продължавах да лежа на земята, но имах чувството, че едва ли не се рея. Всичко ми се струваше нереално. Не бях в състояние да мисля, нито да говоря.
Ашър вдигна ръката ми и я притисна към обезобразената си буза.
— Отдръпнах се веднага, щом разбрах какво съм направил. Беше мимолетно, така да се каже. Усети съвсем малко от силата ми, Анита. Моля те, повярвай ми.
Той се изправи толкова бързо, че не успях да проследя движението му. Лежах на земята и се опитвах да мисля.
Джейсън коленичи до мен. Мислите ми се бяха прояснили достатъчно, за да се запитам откъде, по дяволите, се беше взел. Той не беше отседнал в къщата на Мериан. Или беше?
— За пръв път ли ти е? — попита ме Джейсън.
Помъчих се да кимна, но не успях.
— Сега знаеш защо съм с тях — каза той.
— Не — отговорих аз, но гласът ми прозвуча приглушено, сякаш говореше някой друг. — Не, не знам.
— Ти го усети. Почувства го. Нима не ги хареса?
Не можех да го обясня. Усещането беше прекрасно, но щом топлината започна да ме напуска, ме обзе черен страх, достатъчно голям да погълне света. Преживяването беше удивително, но беше „мимолетно“, както се изрази Ашър. И слава Богу. Защото, ако пълното преживяване беше много по-хубаво, щях да копнея за него до края на дните си. А Жан-Клод нямаше да може да ми го осигури. Белезите не му позволяваха да завладее съзнанието ми. Това беше една от основните разлики между слугата и роба. Никога нямаше да мога да преживея нещо подобно с Жан-Клод, никога. А ми се искаше. Допреди малко не исках Ашър да умира. Вече не бях толкова сигурна.
Ашър се надвеси отново над мен. Вперихме очи един в друг. В мрака се появиха още хора. Един от тях носеше фенерче. Осветиха ме. Ярката светлина едва не ме ослепи. Беше достатъчно силна, за да видя ясно лицето на Ашър и червеникавите следи от сълзи по страните му.
— Не ме мрази, Анита. Няма да го понеса.
— Не те мразя, Ашър — гласът ми още звучеше приглушено и беше натежал от удоволствие. — Страхувам се от теб.
Той продължи да се взира в мен, а по лицето му се стичаха сълзи. Те оставяха червеникави дири по гладката кожа на лявата му буза. И се губеха в белезите на другата му буза, застиваха на червеникави петна по грапавата кожа.
— Още по-лошо — прошепна Ашър. — Мисля, че това е дори по-лошо.
42
Изгоних всички от стаята, с изключение на Джейсън. Наложи се да остане, защото другите започнаха да спорят, че не трябвало да бъда съвсем сама. Да не би да съм забравила, че имало хора, които се опитват да ме убият? Да не би да съм забравила, че Жан-Клод щял да ги убие всички, ако умра. Последното изказване определено не беше продиктувано о: приятелска загриженост. Коментарът ми беше: „Предполагам, че ако умрем всички, проблемите ни ще бъдат решени.“ Което сложи край на спора.
Джейсън се беше настанил в гнездото от възглавници на леглото. Опита се да се завърти на една страна, но спря насред движението, изпъшка от болка. Движеше се вдървено, сякаш всичко го болеше, затова му бях позволила да се разположи на леглото вместо на стола.
Аз крачех насам-натам из стаята. Описвах малка окръжност, която минаваше покрай крака на леглото, прозорците, далечната стена и близката стена, където беше вратата.
— Знаеш ли, че направи двайсет тегела покрай крака на леглото? А аз дори не ги броя от самото начало — каза Джейсън.
— Млъкни.
Бях се въоръжила отново с всички пистолети не защото мислех, че ще ми потрябват, а защото се чувствах по-комфортно с тях. Стегнатият презраменен кобур и файърстарът, който ми убиваше в окачения на панталоните кобур, ме караха да се чувствам предишната Анита, която познавах. Аз бях единствената от нашия триумвират, която носеше пистолети. И те не ми бяха дадени от тях. Бяха си мои. Пистолетите, тези специфични инструменти за насилие, бяха само мои. А в момента се нуждаех от нещо, което да е само мое.