— Моля те, недей.
Попитах го, без да откъсвам поглед от очите му:
— А ти изнасили ли Шарлот Зееман?
В очите му проблесна страх. Беше го сторил. Това ми беше достатъчно. Можех да го направя. Прости ми, Господи. Клъцнах малкото му пръстче и върха на безименния му пръст, защото се мръдна. Но другите ставаха все по-сръчни в усилието да го държат неподвижно, а аз — все по-сръчна в кълцането. Накрая Томпсън ни каза къде са Даниел и Шарлот Зееман. След петнайсет минути беше готов да ни каже и майчиното си мляко. Беше готов да признае, че е убил Хофа62 и че е танцувал с дявола. Щеше да ни каже всичко, само и само да спрем.
Повръщах в ъгъла, докато не изкарах и жлъчния сок и не почувствах, че главата ми ще се пръсне. Тогава разбрах, че съм направила нещо, от което никога нямаше да се съвзема. По време на първото или второто замахване със сатъра в мен се беше скъсало нещо, което никога нямаше да се възстанови. Обаче не съжалявах. Не съжалявах, защото това беше цената да си върнем Даниел и Шарлот. Вътрешностите ми се бяха свили в твърда студена буца. Изпитвах нещо повече от омраза. Щях да ги накарам да си платят за онова, което бяха сторили. Щях да ги убия. Щях да ги избия до крак.
Усещах някаква странна лекота и празнота. Така ли се чувстват лудите? Усещането не беше толкова лошо. По-късно, когато шокът ми преминеше, щях да се чувствам много по-зле. По-късно щях да се питам дали не е имало друг начин да накараме Томпсън да проговори. По-късно щях да си спомням, че съм искала да го нараня, да го накарам да пълзи и да се моли. Че съм искала да запечатам в плътта му всичката болка, която са преживели Шарлот и Даниел. А сега трябваше да спасим Даниел и Шарлот. О, и последно. Томпсън пищеше, пищеше високо и сърцераздирателно като ранен заек.
Застрелях го в главата. Пищенето спря.
43
Шофирах в нощта по тесни песъчливи пътища. Бях настояла аз да карам микробуса, защото не исках да бездействам. Не исках просто да седя и да зяпам през прозореца. Но вече започвах да си мисля, че е трябвало да оставя някой друг да шофира. Още не се бях съвзела напълно. Чувствах се лека и празна, бях шокирана, но не изпитвах вина. Все още не. Томпсън си беше заслужил смъртта. Беше изнасилил майката на Ричард. Те бяха измъчвали майката на Ричард. Бяха изнасилили Даниел. Бяха измъчвали Даниел. Заслужаваха до един да умрат.
Джамил и Натаниел се намираха в задната част на микробуса, при Роксан и Бен. Лупата не искаше да пропусне за нищо на света предстоящата битка, въпреки че се наложи да бъде пренесена в микробуса от нейния бодигард. Нямах време да се разправям с нея, затова й позволих да ни придружи.
Джейсън и доктор Патрик трябваше да пътуват на предната седалка до мен. Бяхме изпратили Зейн и Чери в лупанара, за да доведат Ричард и останалите. Но ние нямаше да ги чакаме. Нямах доверие на въображението на Найли. Не, нямах доверие на Линус и неговия господар. Можеше ли Найли да контролира напълно домашния си психопат? Те вече бяха изнасилили Даниел и Шарлот. Какво ли още можеше да им се е случило досега? Найли не спазваше никакви правила. Знаех го.
Стисках толкова силно волана, че ме боляха ръцете. Фаровете прорязваха златист тунел през чернотата. Дърветата бяха скупчени толкова близо до пътя, че дращеха покрива на микробуса с дебели ноктести пръсти. Имах чувството, че клоните са ни стиснали като в юмрук. Фаровете осветяваха черния път, но светлината им не беше достатъчна. Тук никога нямаше да бъде достатъчно светло. В целия свят нямаше достатъчно светлина, която да прогони този мрак.
— Не мога да повярвам, че го направи — каза Патрик.
Той седеше в другия край на седалката и се беше притиснал към вратата, сякаш се страхуваше, да не би да се доближи до мен.
Джейсън седеше по средата.
— Стига, Патрик — рече му той.
— Тя го накълца като добиче, а после го застреля. Казваше го за трети път.
— Млъкни — рече му Джейсън.
— Няма. Това беше варварско.
— И за мен не е най-приятната нощ, Патрик. Престани — рекох аз.
— По дяволите — каза Патрик.
— Томпсън пищеше от болка — добавих аз.
— И ти го уби.
— Някой трябваше да го довърши.
— Какви ги говориш, по дяволите? Да го довърши!
Той започваше да повишава глас, а аз започвах да се питам колко ли ще се разсърди Роксан, ако го застрелям. В сравнение с нещата, които бях направила по-рано тази вечер, това щеше да е фасулска работа.
— От колко време си ликой? — попита го Джейсън. Въпросът му предизвика изненадано мълчание, после Патрик каза:
— От две години.
— И какво е ловното ни правило? — попита Джейсън.
62
Джеймс Хофа, председател на един от най-големите американски профсъюзи, изчезва безследно през 1975 г. Изчезването му се смята за една от най-големите мистерии в историята на Съединените щати. — Б.пр.