— Кое правило?
— Не се прави на ударен, Патрик — рече Джейсън. — Знаеш кое.
Патрик замълча и настъпи продължителна тишина, нарушавана единствено от бръмченето на двигателя и свистенето на гумите. Микробусът се поклащаше леко по неравния път. Въобразявах ли си, или освен ръмженето на двигателя се чуваше и някакъв висок, пронизителен писък? Не, въобразявах си. Въображението ми играеше номера, които нямаше да престанат скоро.
Накрая Патрик каза:
— Никога не тръгвай на лов, ако не си решил да убиваш.
— Точно така — рече Джейсън.
— Но това не беше лов — възрази Патрик.
— Напротив, беше. Само че ние не тръгнахме на лов за заместника.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
Отговорих:
— Иска да каже, че сме тръгнали на лов за хората в онази къща.
Патрик се обърна към мен с пребледняло лице.
— Нали нямаш предвид, че ще ги убием всичките? Един-единствен човек е отрязал пръста й. Само един от тях е виновен.
— Другите са гледали. И не са направили нищо, за да го предотвратят. Пред закона те са съучастници — заявих аз.
— Ти не си законът — възрази той.
— О, да, съм.
— Не, не си. По дяволите, не, не си!
— Всеки, който причини зло на глутницата без основателна причина, е наш враг — казах аз.
— Не ми цитирай закона на глутницата, човеко.
— Как постъпваме с враговете си? — попитах го аз.
Джейсън отговори вместо него:
— Убиваме ги.
— Повечето глутници вече не следват старите закони и вие двамата го знаете — рече Патрик.
— Слушай, Патрик, нямам време да ти обяснявам всичко, затова ето ти съкратената версия. Найли и хората му са изнасилили и измъчвали майката и брата на Ричард. За да им отмъстим, ние ще ги убием. Всичките.
— А шериф Уилкс и неговите хора?
— Не вярвам само Томпсън да е взел участие в изнасилването на майката на Ричард. Всеки, който е докоснал някого от двамата, вече е труп. Разбираш ли, Патрик? Труп.
— Не мога да го направя — рече той.
— Тогава остани в колата, но млъкни, или ще те застрелям.
— Виждаш ли — каза Патрик, — съвестта те мъчи.
Погледнах го, свит в мрака.
— Не, съвестта не ме мъчи. Поне засега. Може би ще ме замъчи по-късно. А може би няма. Но сега, тази нощ, не съжалявам за това, което направих. Исках Томпсън да страда. Исках да го накажа за стореното. И знаеш ли какво, Патрик? Наказанието му не беше достатъчно. Никога няма да бъде достатъчно, защото го убих прекалено бързо.
И пак ми се сви гърлото, в очите ми напираха сълзи. Когато жестокостта и гневът ми преминеха, щях да закъсам. Трябваше да подклаждам гнева и възбудата си. Тази нощ щяха да са ми необходими. А утре, утре ще видим.
— Трябва да има друг начин — каза Патрик.
— Одеве не чух от теб други предложения.
— Точно това тормози доктора — обади се Джейсън, — че одеве не каза нищо. Не направи нищо, за да ни спре.
Хареса ми, че каза „ни“.
— Не аз го притисках — заяви Патрик. — С пръст не съм го докоснал.
— Достатъчно беше да кажеш: „Спрете, недейте.“ Но ти не каза нищо. Остави ни да го накълцаме. Остави ни да го убием и не каза нито една проклета дума — рече Джейсън. — Докато беше жив, съвестта ти не се задейства толкова активно.
Патрик дълго време не каза нищо. Друсахме се по пътя, криволичехме заради клоните на дърветата и ямите. Наоколо само мрак, златист тунел от светлината на фаровете и тишина, нарушавана от бръмченето на двигателя. Не бях сигурна, че в момента се нуждаех от тишина, но я предпочитах пред обвиненията на Патрик. Бях съгласна с него, че съм чудовище, затова ми беше още по-мъчително да го чувам от неговата уста.
После тишината се изпълни с още по-непоносим звук. Патрик плачеше. Сгушил до отсрещната врата, колкото се може по-далеч от нас двамата с Джейсън, докторът тихо плачеше. После каза:
— Така е. Не сторих нищо и това ще ме измъчва до края на дните ми.
— Не си единствен — рекох му аз.
Той ме зяпна в тъмното.
— А защо го направи?
— Защото някой трябваше да го направи.
— Никога няма да забравя как го кълцаше. А на вид си като момиченце… Лицето ти, когато го уби. Господи, лицето ти не изразяваше никакво чувство, сякаш изобщо те нямаше в стаята. Защо точно ти?
— Предпочиташ да беше някое от момчетата? — попитах аз.
— Да.
— Моля те, не ми пробутвай тези мъжкарски глупости. Че толкова ти тежи, защото го е направило момиче.
Патрик изсумтя:
— Да, нещо такова. Тоест сигурно нямаше да е тъй ужасно, ако го беше направил някой от другите. Ти си такова хубаво миньонче. Не би трябвало да кълцаш пръстите на хората.
— О, моля те.
— Последното, което ще е пред очите ми в моя предсмъртен час, ще бъде изражението на лицето ти.