Жертвоприношението щеше да се състои на върха на хълм, на който бе имало ливада, но по някое време през деня хората на Найли бяха окосили тревата и цветята, така че сега мястото се простираше голо и разровено под лунните лъчи.
Ако това беше филм, на хълма щеше да има олтар и може би на едно-две места щеше да гори накладен огън или поне факла. Обаче нямаше нищо подобно, всичко беше мрак и сребриста лунна светлина. Единственото белезникаво нещо на поляната беше кожата на Шарлот Зееман. Тя беше гола, завързана за два забити в земята кола. Отначало реших, че е в безсъзнание, но после видях, че мърда ръце и напъва да скъса въжетата. Изпитах радост, че още е жива и се бори, и съжаление, че не е припаднала.
Линус Бек беше облечен в пословичната черна роба с качулка. Реших, че така все пак е по-добре, отколкото да го видя гол.
Найли стоеше до Линус. Беше с вече познатия ми костюм. На земята имаше очертан с нещо черно и прахообразно кръг. Шарлот се намираше в кръга. Тя беше храна за демона, примамка.
Уилкс стърчеше на около два метра от дясната ми страна. Държеше далекобойна карабина и оглеждаше тъмнината.
Гласът на Линус се извиси в напевен ритъм, който отекна в нощта и я раздвижи, сякаш самият мрак потръпна от думите му.
Двамата с Натаниел лежахме накрай гората и наблюдавахме сцената. Джейсън и Джамил бяха някъде от другата страна на поляната. Съсредоточих се за миг и установих точното им местоположение. Белезите, които ме свързваха с Ричард, бяха широко отворени. Никога не бях усещала по-ясно миризмите и звуците на лятна нощ. Сякаш кожата ми се беше изпънала на всички страни и докосваше всеки храст и всяко дърво.
Имах чувството, че съм станала течна и че всеки момент ще се разтека.
Усетих придвижването на Ричард и другите върколаци като силен вятър през гората. Ликоите идваха насам. Но все още се намираха на километри оттук, а заклинанието беше почти завършено. Чувствах как силата му нараства и се разширява като невидима влажна мъгла. Злото се приближаваше.
Откъм къщата долетяха изстрели. Уилкс се завъртя към нея, а аз се изправих на едно коляно и се прицелих. Първият ми куршум го улучи в средата на гърба. Вторият го удари малко по-високо, защото шерифът падна на колене. Той остана коленичил в продължение на една от онези секунди, които траят цяла вечност, а през това време аз стрелях трети път в гърба му.
В дървото до главата ми се заби куршум и аз се претърколих обратно в храстите. Там, където се бях намирала допреди миг, се забиха още три куршума. Найли имаше полуавтоматичен пистолет, който можеше да е зареден с осемнайсет куршума, ако използваше модифициран пълнител. Лошо. Разбира се, можеше да е зареден и само с десет. Затруднявах се да преценя от това разстояние, пък и беше прекалено тъмно.
Промъкнах се до едно дърво, опрях ръка на него и се прицелих в силуета на Найли. Един точен изстрел и той падна. Не бях сигурна дали съм го ранила сериозно, но все пак го бях улучила. Найли стреля на свой ред и аз побързах да се хвърля на земята.
Натаниел пропълзя по корем до мен.
— Какво ще правим?
Найли извика:
— Не можеш да влезеш в кръга, Анита. Ако ни убиеш, не ти остава нищо друго, освен да гледаш как Шарлот умира.
Рискувах да надникна. Найли се беше прикрил. Можех да застрелям Линус, но не бях сто процента сигурна как ще се отрази смъртта му на Шарлот. Не знаех до каква степен са свързани от заклинанието. Познанията ми по магьосничество бяха ограничени.
— Какво искаш, Найли?
— Хвърли пистолета.
— Ти също хвърли твоя, иначе ще застрелям Линус.
— И какво ще се случи с Шарлот, ако Линус умре насред заклинанието?
— Ще рискувам. Хвърли пистолета.
Той се изправи и метна пистолета в подножието на хълма. Не чух сблъсъка му със земята заради напевите на Линус, но нямаше съмнение, че го е хвърлил. Излязох от гората и захвърлих браунинга. Оставаше ми файърстара.
— И другия пистолет — каза Найли. — Не забравяй, че Линус те претърси по-рано днес.
Хвърлих втория пистолет върху съсипаната трева. Беше ми все едно. Оттук нататък нещата нямаше да се решават с пистолети.
Усетих края на заклинанието. Последната дума на Линус отекна в нощта като леко дисхармоничния, но ясен звън на голяма месингова камбана. Отекна и набра сила, кожата ми настръхна и направи опит да отпълзи от мен, сякаш под нея се бяха събрали всички насекоми на света. За миг не можех нито да дишам, нито да помръдна. После чух гласа на Найли.