Изтрих част от линията с ръка. Наруших защитния кръг на Линус.
Демонът отметна глава и изпищя. Звукът беше като кукуригане на петел, като ръмжене или може би като нещо друго. Въпреки че го чух ясно, моментално го забравих.
Демонът изскочи от кръга и се нахвърли върху Линус. Беше негов ред да пищи и той запищя с всички сили. Плиснаха потоци от кръв, които се изляха върху нас като дъжд.
Внезапно проблеснаха фенери и се чуха крясъци:
— ФБР! Никой да не мърда! ФБР?
Фенерите осветиха демона. Окървавеният му клюн проблесна. Мисля, че ако агентите не бяха започнали да стрелят, той щеше да се махне. Но те загърмяха, аз блъснах Шарлот на земята и закрих тялото й с моето.
Демонът се втурна към федералните и започна да ги убива. Изкрещях:
— Куршумите са безполезни! Използвайте молитви. Молете се, по дяволите, молете се!
Помъчих се да им дам пример и най-накрая си спомних думите на „Отче наш“. Един мъжки глас се присъедини към молитвата ми, после друг. Чух, че някой казва: „Прости ми, отче, защото съгреших.“ А друг изговаряше молитва, която не беше християнска. Може би беше индуистка, нали всяка религия има своите демони. И своите молитви. Просто е нужна вяра. А нищо не укрепва по-добре вярата от истински жив демон.
Демонът беше вдигнал един труп към устата си. Шията на мъжа беше прерязана и той лочеше кръвта му с дългия си лепкав език. Но поне беше спрял да убива.
Молитвите се извисиха в нощта: със сигурност никой от тези мъже не се беше молил така пламенно нито вкъщи, нито в молитвен дом. Демонът се изправи на уродливите си крака и закрачи обратно към мен. Шарлот подхвана нова молитва. Май беше нещо от Соломоновата „Песен на песните“. Какво ли не може да си спомни човек в стресова ситуация.
Демонът насочи един от дългите си пръсти към мен и проговори с дълбок, пресипнал от продължителна неупотреба глас:
— Свободен.
— Да — казах аз. — Свободен си.
Клюнът и празното лице трепнаха, а очертанията им сякаш се размиха. Стори ми се, че видях за миг човешко лице, невинно и почти сияйно, но може би си бях въобразила.
— Благодаря — каза демонът и изчезна.
45
Поляната гъмжеше от федерални агенти. Един от тях даде на Шарлот якето си, на гърба на което пишеше ФБР. Помогнах й да седне и я загърнах с него. Стигаше й почти до коленете. Понякога да си дребен си има предимства.
Един от агентите се оказа Мейдън. Зяпнах го изненадана.
Той се усмихна и коленичи до нас.
— Даниел е добре. Ще се възстанови.
Шарлот го хвана за ръкава:
— Какво са сторили на момчето ми?
Усмивката му се стопи.
— Насмалко да го пребият до смърт. Бях се обадил за подкрепления, но… Те са мъртви, госпожо Зееман. Никога повече няма да ви нападнат. Ужасно съжалявам, че не бях тук по-рано днес, за да ви помогна, да помогна и на двама ви.
Тя кимна:
— Но спасихте живота на момчето ми, нали?
Мейдън заби поглед в земята, после кимна.
— Тогава не се извинявайте — рече тя.
— Защо федерален агент се прави на заместник-шериф в този малък град? — попитах аз.
— Когато Найли пристигна да души наоколо, ме внедриха сред хората на Уилкс. Това свърши работа.
— Ти си повикал щатските полицаи — отбелязах аз.
Той кимна.
— Така е.
Към нас се приближи друг агент и Мейдън ни помоли да го извиним.
Усетих пристигането на Ричард. Гората беше пълна с върколаци. И част от тях не бяха в човешки вид.
Извиках агента, който беше дал якето си на Шарлот.
— В гората има върколаци. Те са наши приятели. Идват, за да ни помогнат. Ще се погрижите никой да не ги застреля, нали?
Той ме изгледа.
— Върколаци?
Изгледах го на свой ред.
— Не знаех, че от ФБР ще пристигнат. Имах нужда от подкрепление.
Агентът се засмя и извика на колегите си да приберат оръжията, за да не гръмнат някой върколак. Не мисля, че това им хареса, но те се подчиниха.
До нас коленичи жена, облечена като служителка на „Бърза помощ“. Тя започна да преглежда Шарлот, като светеше в очите й с фенерче и й задаваше глупави въпроси от сорта на: коя дата сме и къде се намира.
Ричард изскочи внезапно на поляната, все още в човешки вид, но само по дънки и туристически обувки. Шарлот се хвърли на врата му и отново се разрида. Изправих се с намерението да ги оставя насаме с медицинската служителка.
Ричард ме хвана за ръката, преди да успея да се отдалеча. Очите му бяха пълни със сълзи, които проблясваха на лунната светлина.