— Благодаря ти за майка ми.
Стиснах му ръката и ги оставих сами. Ако бях останала при тях, щях пак да се разплача.
Към мен се приближи друг служител на „Бърза помощ“.
— Вие ли сте Анита Блейк?
— Да, защо?
— Франклин Найли иска да говори с вас. Той умира. Не можем да направим нищо, за да го спасим — и ме отведе при Найли.
Той лежеше по гръб. Бяха го сложили на системи и се опитваха да спрат кървенето, но раната му беше дълбока. Застанах така, че да ме вижда, без да се напряга.
Найли облиза устни и проговори едва от втори опит.
— Как влезе в кръга?
— Предназначението му беше да възпира злото. Аз не съм зла.
— Ти съживяваш мъртъвци — рече той.
— Аз съм некромант. Имах известни съмнения дали това ме прави добра, или лоша, но явно Бог няма нищо против способностите ми.
— Значи влезе в кръга, без да си сигурна дали ще оцелееш? — Найли се намръщи, видимо озадачен.
— Не можех да стоя и да гледам как Шарлот умира.
— И щеше да се жертваш заради нея?
Замислих се за секунда-две.
— Не съм разсъждавала задълбочено по този въпрос, но не можех да я оставя да умре, щом имаше шанс да я спася.
Той трепна от болка, затвори очи, после пак ме погледна.
— Независимо на каква цена?
— Така мисля.
Найли се загледа покрай мен, а погледът му се замъгли.
— Необичайно, необичайно.
Изпусна последния си дъх и умря. Медицинските служители се скупчиха около него като лешояди, но той си беше заминал. Не успяха да го съживят.
Джейсън се появи неочаквано до мен:
— Анита, Натаниел умира.
— Какво говориш?
— Улучили са го два пъти в гърдите, когато стреляха по демона. Федералните използваха сребърни куршуми, защото знаеха какъв е Линус.
— О, Боже — стиснах Джейсън за ръката. — Заведи ме при него.
Натаниел бе обграден от парамедици. Беше на системи като Найли и осветен с лампа. На светлината кожата му изглеждаше бледа като восък. Целият беше в ситни капки пот. Когато коленичих до него и се опитах да го докосна, бледите му очи не се обърнаха към мен.
Парамедиците ме избутаха настрани. Седях в буренака и слушах как Натаниел се мъчи да диша с двете дупки в гръдния кош. Не беше прострелян от лошите. Беше пострадал от хаотичната стрелба на добрите. Просто глупав инцидент. Щеше да умре, защото се беше озовал когато не трябва и където не трябва. Не, нямаше да позволя да загине така нелепо. Нямаше да загубя още един близък заради лошо стечение на обстоятелствата.
Погледнах към Джейсън:
— Мериан тук ли е?
— Сега ще проверя — той се втурна в тълпата.
Тялото на Натаниел се изви нагоре. От устата му излезе хриплив звук. После леопардлакът се отпусна отново на земята и застина. Един от парамедиците поклати глава и се изправи. Взе част от медицинското оборудване и отиде да помага на друг ранен.
Пропълзях до Натаниел и заех мястото, което беше освободил. Погледнах към другия парамедик. Беше жена с руса коса, вързана на опашка.
— Нищо ли не можете да направите?
Тя ме погледна:
— Приятел ли ви е?
Кимнах.
— Близък?
Кимнах.
— Съжалявам — рече жената.
Поклатих глава:
— Не, няма да го оставя да умре.
Не бях зла. Независимо от нещата, които бях извършила, вярата ми все още беше чиста. Когато изрекох тези думи, вярвах в тях така, както бях вярвала през всички години в Рождеството Христово. Никога не се бях усъмнявала в Бог. Съмнявах се в себе си. И може би Бог беше по-великодушен, отколкото си мислех. Защото Джейсън се появи с Мериан.
Хванах я за ръката:
— Помогни ми да призова мунина.
Тя не възрази, а коленичи до мен.
— Припомни си усещането от допира до тялото му. Припомни си усмивката му. Мириса на косата и кожата му.
Кимнах:
— Мирише на ванилия и на козина.
Докоснах кожата му, но тя беше започнала да изстива. Натаниел умираше. Не усещах никаква сексуална възбуда. Бях тъжна и уплашена. Наведох глава и започнах да се моля. Започнах да се моля Рейна да влезе в мен. Да отворя очи и да изпитам похот, когато погледна леопардлака. Молбата ми беше странна, но си заслужаваше да опитам. Усетих, че ме завладява спокойствие, както ставаше обикновено, когато се молех. Това не означаваше, че молбата ми ще се изпълни, но подсказваше, че някой я чува.
Отворих бавно очи и вперих поглед в Натаниел. В дългата му разпусната коса имаше листа. Махнах ги. Взех косата му в ръце и зарових лице в нея. Миришеше на ванилия. Потърках буза в неговата и мушнах лице в копринената коса зад ухото му. Сложих длан върху раните, без да вдигам лице. Когато го докоснах, Натаниел изпъшка болезнено. Не знам дали този измъчен звук, познатата миризма на плътта му или молитвата ми помогнаха, но Рейна изпълни тялото ми като пламък. Мунинът нахлу в мен и аз се отворих за него, без да се боря и съпротивлявам. Прегърнах го и смехът на Рейна се изля от устните ми. Надигнах се на колене и погледнах Натаниел.