Срязах ръката му от почти хоризонтална позиция. За момент на лицето му се изписа изумление. Навярно не беше знаел за третото острие и за дължината му, пък и порезна рана винаги е шокираща. Той се дръпна назад и изчезна от полезрението ми, сякаш някой го беше изтеглил в микробуса, но знаех, че не е така. Просто беше ужасно бърз.
Едва успях да се надигна на едно коляно и той скочи върху предния капак на микробуса, приведен като хищник, какъвто си и беше. Държах го на мушка с браунинга. Изправих се, насочила цевта право към тялото му. Това, че бях права, не ми помагаше особено. От вертикално положение не стрелям по-точно. Но все пак исках да съм на крака.
Джамил ме гледаше, обаче не направи опит да ме спре. Може би се страхуваше. Не от пистолета, а от себе си. Бях го ранила. Хубавите му бели дрешки бяха оплискани с кръв. Цял се тресеше от желание да скъси разстоянието помежду ни. Беше бесен, а до пълнолунието оставаха четири нощи. Вероятно нямаше да ме убие, но не възнамерявах да проверявам теорията си. Можеше да ми строши врата с един удар. По дяволите, можеше да ми смачка черепа като яйце. Нямаше да имам втори шанс.
Държах пистолета насочен към него с една ръка, а в другата продължавах да стискам острието.
— Не го прави, Джамил. Ще ме е яд да те загубя заради нещо толкова глупаво.
Той изръмжа гърлено. От този звук косата на тила ми настръхна.
Другите бяха изскочили от задната част на микробуса. Усетих някакво движение.
— Всички назад — предупредих аз.
— Анита — каза Джейсън със съвсем спокоен глас, без закачки, без шеги. — Анита, какво става?
— Попитай господин Големи мускули ей там.
Чери се обади от седалката в микробуса. Не беше помръднала оттам.
— Джамил се опитваше да обясни на Анита, че е безпомощна, когато си има работа с превръщачи и вампири.
Тя се плъзна съвсем бавно към края на седалката. Не откъсвах очи от Джамил, но с периферното си зрение видях петната от кръв по бялата й кожа.
— Остани в микробуса, Чери. Не ми се пречкай.
Тя спря да се движи и остана на мястото си.
— Джамил искаше тя да стои настрана, когато екшънът започне.
— Анита все още е човек — изръмжа Джамил. — Все още е слаба.
Чери каза с дълбок, мек като кадифе глас:
— Можеше да ти клъцне гърлото, а не ръката. Можеше да те застреля в главата, когато посегна към нея.
— Все още мога — обадих се аз, — ако не се кротнеш.
Джамил лежеше по корем върху предния капак, разтворил хищно пръсти. Цялото му тяло трепереше от напрежение. Нещо се спотайваше в това човешко тяло и надничаше през очите му. Звярът в него напираше през плътта като левиатан15 изпод водата — нещо огромно, ужасяващо и чуждо, което ми се стори, че зърнах за миг.
Бях застанала странично, лявата ръка с ножа беше зад гърба ми, опряна на кръста с опакото на дланта. Бях заела стойката, която използвах на стрелбището, за да стрелям по мишени. Сега пистолетът ми сочеше към главата му, защото той се беше снишил и в момента не разполагах с по-голяма мишена от нея. Веднъж му бях пощадила живота. Беше добре Ричард да разполага с човек като него, който да му пази гърба, въпреки че той не ме харесваше. И аз не го харесвах, тоест бяхме квит. Но го уважавах и досега си бях въобразявала, че и той ме уважава. Малкото му представление в микробуса обаче ми показа, че все още гледа на мен като на момиче.
Преди не ми беше толкова лесно да убивам хора. Може би годините, през които бях убивала вампири, си бяха казали думата: вампирите приличаха на хора. Така или иначе, сега нямаше да ми е трудно да натисна спусъка. Взирах се в лицето на Джамил, гледах го право в очите и усетих как ме обзема спокойствие. Сякаш се озовах в пространство със случайни монотонни звуци. Можех да чувам и виждам, но всичко избледня, останаха само пистолетът, Джамил и празнотата. Почувствах тялото си леко и готово. В по-нормални моменти се тревожех, че се превръщам в социопат. Но точно сега в съзнанието ми нямаше нищо, освен хладнокръвна увереност, че ще го направя. Щях да дръпна спусъка и да го гледам как умира в краката ми. И нямаше да почувствам нищо.
Джамил наблюдаваше лицето ми и видях, че напрежението му намалява. Той остана неподвижен, докато вибриращата енергия се разнесе и застрашителното присъствие на звяра в него се скри отново под повърхността. После много, много бавно се надигна на колене, без да откъсва поглед от лицето ми.
Пистолетът ми беше все така насочен към него. Знаех колко бързо могат да се движат — като вълци, а може би и по-бързо. Като нищо друго под слънцето.