— Наистина щеше да го направиш — каза той. — Щеше да ме убиеш.
— Бъди сигурен.
Джамил си пое дълбоко въздух и разтърси цялото си тяло — движение, което странно защо ми заприлича на начина, по който птиците наместват перата си.
— Край — заяви той. — Ти си лупа. По-старша си от мен.
Свалих бавно надолу пистолета, но не го изпусках от поглед и същевременно внимавах да съм наясно с разположението на всички останали.
— Моля те, кажи ми, че това не беше някаква тъпа игра на надмощие.
Джамил се усмихна почти смутено.
— Мисля, че се опитах да си придам важност. Прекарах последния месец в обяснения пред местната глутница защо лупата ни е човек. Защо съм подчинен на жена.
Поклатих глава и насочих пистолета към земята.
— Глупав кучи син. Гордостта ти е наранена, защото съм по-старша от теб в глутницата.
Той потвърди с кимване.
— Така е.
— Ще ме побъркате — казах аз. Почти крещях. — Нямаме време за подобни дивотии.
Зейн се облегна на микробуса близо до Чери. Измести се бавно, без резки движения, застана така, че да виждам ръцете му.
— Нямаше да надвиеш Джамил без ножа и пистолета. А не можеш да ги носиш винаги с теб.
— Това заплаха ли е? — попитах аз.
Той вдигна ръце.
— Само констатация.
— Хей — от едно от бунгалата се показа мъж.
Беше висок, слаб, с дълга до раменете прошарена коса и тъмни мустаци. Косата и бръчките по лицето му подсказваха, че е над петдесетте.
Но в тялото, подчертано от тениската и дънките, изглеждаше жилав и по-млад.
Мъжът се бе заковал на прага с ръце на дървената каса на вратата.
— Хей, по-спокойно, млада господарке.
Насочих пистолета към него, защото под невзрачната му външност се криеше достатъчно сила, за да накара кожата ми да настръхне.
— Това е Върн — рече Джамил. — Собственикът на бунгалата.
Свалих пистолета.
— Той ли е местният Улфрик, или в горите се крие нещо още по-страшно?
Върн се изсмя и тръгна към нас. Докато вървеше, се клатушкаше едва ли не тромаво, сякаш крайниците му бяха прекалено дълги за тялото, но това беше илюзия. Преструваше се на човек заради мен. Не успя да ме заблуди.
— Дяволски бързо ме разпознахте, млада господарке.
Прибрах браунинга, защото не исках да изглеждам груба.
Бях тук като негов гост. А и трябваше да имам доверие на някого. Не можех да стискам пистолета в ръка по време на целия ми престой. Все още държах окървавения нож. Трябваше да го почистя, преди да го върна в ножницата. Няколко кании вече бяха станали неизползваеми, защото не бях почистила добре остриетата.
— Приятно ми е да се запознаем, Върн, само не ми викай млада господарке — започнах да бърша кръвта в ръба на черното сако.
Черното е подходящо за такива случаи.
— Никога ли не отстъпваш? — полюбопитства Джамил.
Погледнах го. Хубавите му бели дрехи бяха целите в кръв.
— Не — и му махнах да се приближи.
Той се навъси.
— Какво?
— Искам да избърша кръвта от острието в потника ти.
Джамил продължи да ме гледа.
— Хайде, Джамил. И без това потникът ти вече е съсипан.
Той го съблече през глава с плавно движение. Подхвърли ми го и аз го хванах с една ръка. Започнах да чистя острието с част от дрехата, която не беше изцапана.
Върн се засмя. Смехът му представляваше дълбоко тътнещо кискане и подхождаше напълно на дрезгавия му глас.
— Нищо чудно, че на Ричард му е толкова трудно да ти намери заместничка. Ти си силна, корава и опасна кучка.
Погледнах усмихнатото му лице. Реших, че това е комплимент. Освен това истината си е истина. Не бях дошла тук, за да се явявам на конкурс за мис Приятен характер. Бях дошла, за да спася Ричард и да остана жива. Една кучка беше най-подходяща за тази работа.
5
Отвън бунгалата бяха бели и с доста евтин вид. Отвътре също не изглеждаха като за младоженци, но бяха изненадващо просторни. В моето имаше кралско легло. До едната стена стоеше бюро с лампа за четене. Пред един от широките прозорци бе поставен допълнителен стол. Столът беше със синя плюшена дамаска и видимо удобен. Под него имаше малко килимче в различни нюанси на синьото, което изглеждаше домашнотъкано. Мебелите бяха от твърда дървесина и полирани с восък, което им придаваше матов блясък. Ватираната кувертюра на леглото беше яркосиня. На нощното шкафче до него имаше лампа и телефон. Стените бяха светлосини. Даже имаше картина над леглото. Репродукция на „Звездна нощ“ на Ван Гог. Да си призная, всички картини, които Ван Гог е нарисувал, след като е започнал сериозно да откача, ме плашат. Но тази подхождаше на синята стая. Доколкото ми беше известно, в другите бунгала имаше кадифени ковьорчета с матадори, но тук ми хареса.