Банята беше класически бяла, с малко прозорче високо над ваната. Приличаше на стандартна мотелска баня, ако не се брои една синя купа с ароматни сушени растения, която ухаеше на мускус и гардения.
Върн ме беше информирал, че това е най-голямото незаето бунгало. Нуждаех се от свободно подово пространство. Два ковчега заемат доста място. Не бях убедена, че искам да държа Ашър и Деймиън постоянно в стаята си, но нямаше за кога да спорим. Исках да видя Ричард възможно най-скоро. После щяхме да имаме достатъчно време да спорим при кого ще спят вампирите.
Преди да потеглим към затвора, набрах три телефона. Първо позвъних на номера, който ми беше дал Даниел, за да го уведомя, че вече сме в града. Никой не вдигна. После се обадих на Кетрин, за да й съобщя, че съм пристигнала благополучно. Отговори ми телефонният й секретар. Накрая телефонирах на адвоката, който Кетрин ми бе препоръчала, Карл Белисариус. Вдигна ми жена приятна дикция. Когато разбра коя съм, тя леко се развълнува, което ме озадачи. Жената ме свърза с Белисариус. Нещо ставаше, надали добро.
Чух дълбок, плътен мъжки глас:
— Белисариус на телефона.
— Анита Блейк. Предполагам, че Кетрин Мейсън-Джилет ви е казала коя съм.
— Момент, госпожице Блейк — той натисна някакъв бутон и настана тишина. Зачаках. Когато гласът му прозвуча отново, долових шум от улично движение и вятър. Беше излязъл на открито. — Радвам се да ви чуя, госпожице Блейк. Какво става, по дяволите?
— Моля? — попитах с не особено дружелюбен тон.
— Той не пожела да ме види. От разговора с Кетрин останах с впечатлението, че има нужда от адвокат. Замъкнах се чак дотам, а той не пожела да се видим. Каза, че не ме е ангажирал.
— Мамка му — изругах приглушено. — Извинете, господин Белисариус — замислих се. — Казахте ли му, че аз съм ви ангажирала за него?
— Това ще промени ли нещо?
— Честно казано, не знам. Или ще помогне, или той ще ви прати по дяволите.
— Вече го направи. Аз не съм евтин, госпожице Блейк. Дори той да не иска услугите ми, някой трябва да ми плати за загубеното време.
— Не се притеснявайте, господин Белисариус. Аз ще се погрижа.
— Имате ли толкова пари?
— За каква сума говорим? — попитах аз.
Той ми съобщи. Едва се въздържах да не подсвирна в ухото му. Преброих бавно до пет и му казах:
— Ще си получите парите.
— Имате ли толкова пари? Приех на доверие много от думите на Кетрин. Простете ми, но започвам да ставам мнителен.
— Не, разбирам ви. Ричард ви е ядосал и сега си го изкарвате на мен.
Той се изсмя грубо.
— Добре, госпожице Блейк, добре. Ще гледам да не си го изкарвам на вас, но искам някаква гаранция. Можете ли да ми платите хонорара?
— Изкарвам си хляба, като съживявам мъртъвци, господин Белисариус. Това е рядък талант. Мога да ви платя хонорара.
И наистина можех, но щеше да ме заболи. Не бях израснала в нищета, обаче ме бяха възпитали да ценя парите, а хонорарът на Белисариус беше повече от възмутителен.
— Кажете на Ричард, че аз съм ви наела. Обадете ми се отново, ако това го накара да промени мнението си. Има вероятност да откаже да види и двама ни.
— Ще ви коствам доста пари, госпожице Блейк, особено ако поема случая. Мислех, че с господин Зееман сте близки.
— Това е дълга история — рекох аз. — В момента по-скоро се мразим.
— Ще похарчите много пари за някой, когото мразите — каза той.
— Не започвайте и вие.
Той се изсмя отново. Смехът му звучеше по-нормално от говора, беше почти като магарешки рев. Очевидно не се беше упражнявал как да се смее в съдебната зала. Защото със сигурност се беше упражнявал как да говори с такъв дълбок тътнещ глас.
— Ще предам съобщението, госпожице Блейк. Да се надяваме, че ще имам повод да ви чуя отново.
— Обадете ми се, даже и отговорът му да е „не“. Поне ще знам какво да очаквам, когато отида в затвора.
— Ще отидете дори ако откаже да ви види? — поинтересува се Белисариус.
— Да.
— Дано час по-скоро се срещнем, госпожице Блейк. Заинтригувахте ме.
— Обзалагам се, че казвате същото на всички момичета.
— На много малко, госпожице Блейк — и ми затвори. Тъкмо приключих с телефона, и Джейсън излезе от банята.
Беше с костюм. Досега го бях виждала единствено в тениски, дънки, кожа или почти без дрехи. Изглеждаше странно с тъмносин костюм, бяла риза и тясна бяла вратовръзка с дискретна шарка. По-отблизо вратовръзката се оказа копринена, а фигурките по нея — fleur de lis16. Знаех кой му е избрал вратовръзката. Костюмът беше по-добре скроен от повечето стандартна конфекция, но ми беше омръзнало от класическите костюми на Жан-Клод, независимо колко добре му стояха.