Выбрать главу

Джейсън закопча първото копче на сакото и прокара ръце през русата си коса.

— Как изглеждам?

Завъртях глава.

— Като личност.

Той се ухили.

— Май си изненадана.

Усмихнах се.

— Просто никога не съм те виждала облечен като възрастен.

Джейсън се нацупи престорено, издул долната си устна.

— Виждала си ме почти гол и не съм изглеждал като възрастен?

Поклатих глава и неволно се усмихнах. Докато Джейсън се преобличаше в банята, и аз се бях преоблякла. Бях открила няколко тъмни петна от кръв по червената си блуза. Бяха изсъхнали и личаха, затова я накиснах в мивката. Кръвта си личи на червено, каквото и да разправят хората.

Черните джинси като че ли не бяха изцапани. Ако не са много, кървавите петна се забелязват трудно на черен фон. Кръвта изглежда най-незабележима върху черно и тъмносиньо. Подозирам, че и тъмнокафявото върши работа, но почти нямам кафяви дрехи, така че не съм сигурна.

Новата ми блуза беше бледо, почти студено лилава. Беше ми подарък от моята мащеха Джудит. Когато отворих кутията на Коледа и видях светлата блуза, реших, че ми е взела поредната дреха, която е по-подходяща за някой с нейната външност на русокоса ледена принцеса, отколкото за брюнетка като мен. Но чистият светъл цвят ми стоеше много добре. Бях достатъчно любезна да й кажа, че я нося. Мисля, че това беше първият й подарък от десет години насам, който не бях отишла да сменя в магазина. Тя непрекъснато ми купува дрехи с детски размери.

Официален черен панталон с колан, който беше достатъчно широк за браунинга и по-широк от модерните в момента, черни обувки с нисък ток — и бях готова. Бях добавила и малко грим: сенки, спирала, лек руж и червило. Опитвах се да не мисля защо съм се издокарала. Не беше заради тукашните ченгета. Двамата с Джейсън вероятно бяхме прекалено наконтени за местните хора. Можехме, разбира се, да се появим с дънки и тениски, но тогава пък щяхме да сме прекалено неглиже. Единственото подходящо облекло за среща с полицията е униформа и значка. С нищо друго не се става член на клуба.

В момента във Вашингтон се обсъждаше приемането на закон, който да даде на екзекуторите на вампири статута на федерални шерифи. Опитваше се да го прокара сенатор Брюстър, чиято дъщеря бе нахапана от вампир. Освен това той, разбира се, се опитваше да отнеме правата на вампирите като законни граждани. Това със статута на федералните шерифи можеше и да стане. Но да отнеме правата на вампирите — не мисля. Те трябваше да направят нещо наистина ужасно, за да получат антивампирските лобисти толкова голяма подкрепа.

През март екзекуторите на вампири бяха получили официален лиценз. Това беше щатски лиценз, защото убийството беше щатско, а не федерално престъпление.

Но аз разбирах защо е необходимо екзекуторите да получат федерален статут. Ние не бяхме само убийци, ние бяхме и ловци. И щом напуснехме района, за който важеше разрешителното ни, положението ни ставаше несигурно. Съдебната заповед важеше само ако щатът, в който сме се озовали, признаеше заповедта за екстрадиция. Тогава заповедта за екстрадиция се използваше за узаконяване на оригиналната заповед за екзекуция. Аз лично предпочитах да си вадя втора заповед за екзекуция при всяко пресичане на щатската граница. Но това отнема време и понякога можете да изпуснете вампир заради чуждата юрисдикция и да се наложи да започнете всичко отначало.

Един находчив вампир мина през седемнайсет щата, преди да бъде заловен и убит. Обикновено бягството, ако има такова, включва два или три. Затова повечето екзекутори на вампири имат разрешително за няколко щата. И ние като вампирите си имаме територия. Ако вампирът е на наша територия, го убиваме. Ако е извън нея, го оставяме на друг екзекутор. Проблемът е, че сме само десет на брой, а това не е никак много за една от страните с най-многобройно вампирско население. Обаче не сме заети постоянно. Повечето от нас работят друго през деня. Нали разбирате, ако положението с вампирите беше толкова лошо, че непрекъснато да сме заети, те никога нямаше да получат статут на законни граждани. И все пак, колкото повече вампири обитават дадена територия, толкова по-висока е престъпността. Също като при хората.

Необходимостта да спираме всеки път, когато напуснем района, за който имаме разрешително, затрудняваше работата ни. Понеже нямахме статута на истински полицаи, беше невъзможно да участваме в полицейско разследване, освен ако не ни поканят. Понякога не ни канеха, докато труповете не станеха ужасно много. Най-големият ми брой жертви на вампир беше двайсет и три. Двайсет и трима мъртъвци, преди да го пипнем. Имало е и повече трупове. През петдесетте Джералд Малъри — нещо като основоположник на нашия бизнес — бе убил Вампирска целувка с над сто жертви. Вампирската целувка е като колонията от прилепи — така се наричат вампирските групи. Поетично, нали?