— По дяволите — казах аз.
— Аха — съгласи се Джейсън. — Шанг-Да е нов. Прехвърли се при нас от глутницата в залива на Сан Франсиско. Никой не се сби с него, когато стана Хати. Никой не искаше толкова много този пост — посочи към отсрещната страна на улицата. — Да не би да е това?
Беше ниска едноетажна сграда, построена от сгуробетон. Пред нея имаше малък паркинг с чакълена настилка, но на него нямаше нито една кола. Микробусът зае по-голямата част от паркинга. Спрях възможно най-близо до стената на постройката, като слушах как клоните на дърветата шибат покрива на буса. Някъде в града вероятно имаше полицейска кола, която рано или късно щеше да паркира до мен. Мисля, че й оставих достатъчно място.
До вратата висеше изящно резбована дървена табелка. На нея пишеше: „Полицейско управление“.
Само тя подсказваше какво представлява сградата. „Няма начин да го пропуснеш“ — Джамил имаше чувство за хумор. Или все още ми беше ядосан, задето го клъцнах. Детинщини.
Слязохме от микробуса. Усетих, че Шанг-Да ме наблюдава. Деляха ни метри, но силата на вниманието му пропълзя по кожата ми и косъмчетата на ръцете ми настръхнаха. Погледнах към него и за секунда очите ни се срещнаха. Сега ми се изправи и косата на тила.
Джейсън застана до мен.
— Да влизаме.
Кимнах и тръгнахме към вратата.
— Само така ми се струва, или Шанг-Да не ме харесва?
— Той е предан на Ричард, а ти го нарани, при това лошо.
Погледнах го.
— Но ти май не ми се сърдиш. Не си ли предан на Ричард?
— Аз бях през нощта, когато Ричард се би с Маркус. Шанг-Да не беше.
— Да не би да намекваш, че съм постъпила правилно, като напуснах Ричард?
— Не. Намеквам, че разбирам защо не можа да го приемеш.
— Благодаря, Джейсън.
Той се усмихна.
— Освен това може би желая тялото ти.
— Жан-Клод ще те убие.
Той сви рамене.
— Какво е животът без капчица опасност?
Поклатих глава.
Джейсън стигна пръв до двукрилата врата, но не посегна да я отвори. Познаваше ме добре.
Бутнах остъклените врати. Предполагам, че те също бяха отличителен знак. Останалите постройки на улицата имаха врати като на обикновените къщи. Остъклените бяха характерни за модерните бизнес сгради. Отвътре управлението беше боядисано в бяло, включително дългото като барплот бюро срещу входа. Върху дъската за съобщения от лявата страна на вратата бяха закачени няколко снимки на издирвани лица, а зад бюрото имаше радиостанция, но като изключим тези неща, все едно бяхме в приемната на зъболекарски кабинет.
Мъжът зад бюрото беше доста едър. Личеше си, макар да беше седнал. Раменете му бяха широки почти колкото аз съм на височина. Косата му беше съвсем къса, но се познаваше, че е ситно къдрава. Трябваше да се обръсне гола глава, за да се отърве от къдриците.
Държах разрешителното си на екзекутор в симпатично калъфче от изкуствена кожа. На него имаше моя снимка и изглеждаше ужасно официално, но все пак не беше полицейска значка. Да не говорим, че не важеше за този щат. Но беше единственото, което можех да покажа, затова го показах. Влязох, вдигнала в ръка разрешителното, защото бях въоръжена, а се намирах в полицейско управление. На ченгетата това нямаше да им хареса.
— Аз съм Анита Блейк, екзекутор на вампири.
Ченгето помръдна единствено очите си; ръцете му бяха скрити зад бюрото.
— Не сме викали екзекутор.
— Тук съм неофициално — обясних аз.
Застанах пред бюрото. Понечих да прибера разрешителното, но той посегна и му го дадох.
Докато го разглеждаше, попита:
— Защо сте тук?
— Приятелка съм на Ричард Зееман.
Сивите му очи трепнаха. Погледът му определено не беше приятелски. Хвърли разрешителното ми обратно върху бюрото. Аз го взех.
— Някакъв проблем ли има, полицай… — прочетох табелката с името му — Мейдън?
Той поклати глава.
— Няма проблем, освен че приятелят ви е проклет изнасилвач. Не мога да разбера защо най-долните копелета винаги имат гаджета.
— Не съм му гадже — отвърнах. — А точно това, което казах — приятелка.
Мейдън се изправи в цял ръст, който надхвърляше метър и осемдесет. Не беше просто висок, беше грамаден. В гимназията сигурно е бил в отбора по борба или американски футбол. Мускулите му бяха започнали да омекват, а в талията беше натрупал десетина килограма в излишък, но това не можеше да ме заблуди. Той беше едър и як и го знаеше. Револверът на кръста му отговаряше на външния му вид: хромиран „Колт Питон“ с дълга цев и тежка черна ръкохватка. Отлично оръжие за лов на слонове, но малко прекалено за сплашване на пияниците в съботните нощи.