— Вие кой сте? — посочи с палец Джейсън.
— Просто приятел — отговори Джейсън.
И се усмихна, за да изглежда безобиден. Не беше толкова убедителен като мен, но се справяше доста добре. Пред полицай Мейдън и двамата изглеждахме някак крехки.
— Неин приятел или на Зееман?
Джейсън се ухили добродушно.
— Аз съм приятел на всички.
Мейдън не се усмихна. Напротив, изгледа го студено с тъмносивите си очи. Не пожъна повече успех от мен. Джейсън продължаваше да се усмихва. Полицаят продължаваше да го гледа.
Накрая докоснах леко Джейсън по ръката. Това беше достатъчно. Той сведе очи и примигна, само усмивката му не трепна. Обаче Мейдън реши, че е спечелил състезанието по гледане.
Полицаят излезе тромаво иззад бюрото. Движеше се като човек, който знае отлично, че е масивен, и е убеден, че земята се тресе под стъпките му. Едър беше, но не чак толкова. Аз, разбира се, нямах никакво намерение да му го казвам.
През малка врата вдясно от бюрото влезе втори мъж. Беше със светлокафяв костюм, който прилягаше на тялото му като елегантна ръкавица. Бялата му риза беше с тегелирана предница, той носеше много тясна вратовръзка със златна брошка на шията. Щом ме видя, големите му черни очи се облещиха от изненада. Косата му беше подстригана съвсем късо, но стилно. Подаде ми ръка, имаше пръстен с розов диамант и колежански пръстен.
— Възможно ли е това прелестно видение да е скандалната госпожица Блейк?
Не можах да се сдържа и се усмихнах.
— А вие трябва да сте Белисариус.
Той кимна.
— Наричайте ме Карл.
— Аз съм Анита, а това е Джейсън.
Той се здрависа с Джейсън, все така усмихнат и любезен. После се обърна към Мейдън:
— Сега може ли да се видим с моя клиент?
— Вие двамата да, но не и той — полицаят пак посочи с палец Джейсън. — Шерифът заръча да пусна вас двамата. Никой нищо не ми е казвал за други посетители.
Джейсън отвори уста. Докоснах го по ръката.
— Всичко е наред.
— И пистолетът остава тук — заяви Мейдън.
Не исках да му го давам, но бях впечатлена, че го е забелязал.
— Разбира се.
Измъкнах браунинга изпод сакото си. Освободих пълнителя в другата си ръка. Издърпах затвора на пистолета назад, за да му покажа, че няма патрон в патронника, и му го подадох заедно с пълнителя.
— Нямате ли ми доверие, че го направихте вместо мен?
— Реших, че браунингът е твърде малък за вашите ръце. А аз съм му свикнала.
— Занасяте ли ме? — попита той.
Кимнах.
— Да, занасям ви.
Тогава Мейдън се усмихна. Провери браунинга, после го прибра в чекмеджето на бюрото заедно с пълнителя.
— Пистолетът не е лош, особено ако не можете да се оправите с нещо по-голямо — той заключи чекмеджето — още една точка за него.
— Размерът не е важен, Мейдън. Важно е изпълнението.
Ухили се до ушите.
— Обаче приятелят ви ще трябва да остане тук.
— Казах ви, че всичко е наред. Наистина.
Мейдън кимна и ни поведе към вратата, през която беше влязъл Белисариус. Озовахме се в дълъг бял коридор с две врати по средата. На едната пишеше „Жени“, а на другата „Мъже“.
— Понеже се появихте през онази врата, си помислих, че идвате от свиждане с Ричард.
— Не, за съжаление. Господин Зееман беше неотстъпчив.
— Неотстъпчив — повтори Мейдън, — неотстъпчив. Ето това е хубава адвокатска дума.
— Четенето обогатява речника, полицай Мейдън. Трябва да опитате някой път. Въпреки че за вас вероятно ще има полза и разглеждането на картинки.
— Ох, това изказване ме нарани — каза грамадният мъж.
— Ако ви е наранило, защо не кървите? — попита Белисариус.
Мейдън ме хвърли в тъча с отговора:
— Като ни гъделичкате18, не се ли смеем?
Белисариус му изръкопляска тихо.
— Туше, полицай Мейдън.
— Голям мъж, при това начетен — обадих се аз. — Впечатлена съм.
Мейдън извади от джоба си верижка с ключове.
— Не казвайте на другите ченгета. Ще ме помислят за педал.
Вдигнах глава да го погледна в очите и му казах:
— Четенето на Шекспир не ви прави педал, Мейдън. Прави ви проклетият револвер. Само педалите носят такова голямо желязо.
Той отключи вратата в края на коридора.
— Трябва да нося нещо голямо, госпожице Блейк. За равновесие, когато тичам.
Разсмя ме с тези думи. Мейдън отвори вратата и ни въведе през нея. После я заключи отново и тръгна по дългия бял коридор, в отсрещния край на който имаше затворена врата.
— Почакайте тук. Ще отида да се уверя, че гаджето ви е готово да ви види.
— Не ми е гадже — възразих.
Казах го механично, започваше да ми става навик да го повтарям.
Мейдън се усмихна и отключи вратата в отсрещния край. После изчезна вътре.
18
Като ни убодете, не кървим ли; когато ни гъделичкате, не се ли смеем… — Шекспир, „Венецианският търговец“, III, 1. — Б.р.