Той поклати глава.
— Ако стане така, ще зарежа господин Зееман да се оправя както знае. Ще се наложи да си търсите нов адвокат по-бързо, отколкото можете да кажете „затвор“.
— Не съм направил нищо нередно — заяви Ричард. — Как пък на мен се случи?
— Тогава защо те е обвинила в изнасилване? — попитах аз.
— Някой й го е причинил — каза Белисариус. — Щом не сте вие, кой е?
Ричард поклати глава.
— Бети излиза с много хора. Знам със сигурност за трима други мъже.
— Ще ни трябват имената им.
— Защо? — попита той.
— Ако смятате да спорите с мен за всяко нещо, моето момче, няма да стигнем доникъде.
— Просто не искам да замесвам други хора.
— Ричард — намесих се аз, — ти си загазил. Остави Карл да си върши работата, моля те.
Ричард ме погледна.
— Заряза всичко, за да дойдеш да ме спасиш, а?
Усмихнах се.
— Почти.
Той поклати глава.
— Какво мисли Жан-Клод по въпроса?
Погледнах настрани, за да избягна погледа му.
— Не беше въодушевен, но иска да излезеш от затвора.
— Не се съмнявам.
— Вижте какво, младежи, нямаме много време. Ако не можете да обуздаете личните си чувства, може би е по-добре Анита да ни остави насаме.
Кимнах.
— Съгласна съм. Ще трябва да споделиш с него разни неща за госпожица Шафър, които не искам да чувам. И се налага да бъдеш напълно откровен.
— Ревнуваш ли? — попита Ричард.
Поех си дълбоко въздух и го издишах. Исках да отрека, но той щеше да надуши, че го лъжа. Справях се добре, докато не заяви, че Бети е била неговото момиче за груби изпълнения. Това ми беше дошло в повече.
— Нямам никакво право да те ревнувам, Ричард.
— Но ревнуваш, нали? — настоя той, втренчил очи в лицето ми.
Наложих си да издържа погледа му, докато отговарях. Идеше ми да потъна в земята, защото бях започнала да се изчервявам.
— Да, ревнувам. Щастлив ли си?
Той кимна.
— Да.
— Махам се оттук — записах телефонния номер на бунгалото си в бележника на Белисариус и натиснах звънеца, за да ме пуснат да изляза.
— Радвам се, че дойде, Анита — каза Ричард.
Стоях с гръб към вратата и се надявах Мейдън да побърза.
— Ще ми се да можех да кажа същото, Ричард.
Вратата се отвори. Бях свободна.
— Добре ли си прекарахте с гаджето? — попита Мейдън, докато вървеше след мен по коридора.
Спрях пред втората заключена врата.
— Не ми е гадже.
— Всички така разправят — полицаят отключи вратата и я отвори. — Май дамата много отрича19.
— Мейдън, заврете си читателската карта отзад.
— Ох — рече той, — това беше гадно. Кой знае дали ще успея да измисля отговор, който да е наполовина толкова добър.
— Върнете ми пистолета, Мейдън.
Влязохме и полицаят заключи вратата. Джейсън седеше на един от столовете, наредени срещу бюрото. Той вдигна глава.
— Може ли вече да си вървим?
— Не прекара ли приятно с полицай Мейдън? — попитах го аз.
— Не ми позволи да си поиграя с белезниците му — оплака се Джейсън.
Мейдън отиде зад бюрото и отключи чекмеджето. Извади браунинга, сложи пълнителя на мястото му и издърпа затвора, за да вкара патрон в патронника. После провери предпазителя и ми го подаде с ръкохватката напред.
— Смятате ли, че в Майъртън е толкова опасно, та се налага да имам патрон в патронника? — попитах го аз.
Полицаят ме изгледа. Изгледа ме продължително, сякаш искаше да ми каже нещо.
— Човек никога не знае — рече накрая той.
Няколко секунди се взирахме неподвижно един в друг, после мушнах пистолета в кобура с готов за изстрелване патрон, като преди това проверих два пъти предпазителя. Обикновено не се разхождам с патрон в патронника. Това ме накара да се чувствам неспокойна. А още повече ме обезпокои фактът, че Мейдън може би се опитваше да ме предупреди. Беше възможно, разбира се, и просто да си прави гаргара с мен. Някои ченгета, особено ченгетата в малките градове, обичаха да ми създават неприятности. Фактът, че съм екзекутор на вампири, подтикваше някои от тях да си правят грубиянски шеги с мен: например да ме накарат да се разхождам с патрон в патронника.
— Приятен ден, Блейк.
— И на вас, Мейдън.
Вече бях отворила вратата, следвана по петите от Джейсън, когато Мейдън добави:
— Бъдете внимателни навън.
Погледът му беше предпазлив. Физиономията му беше неразгадаема. Аз не съм от най-проницателните, колкото и да не ви се вярва.
— Имате ли да ни казвате нещо, Мейдън?
— Смятам да изляза в обедна почивка, след като си тръгнете.
Изгледах го.
— Сега е десет сутринта. Малко е рано за обяд, не смятате ли?
— Просто споменах, ако ви е интересно да знаете, че няма да съм тук.