Выбрать главу

Той поклати глава.

— Ако стане така, ще зарежа господин Зееман да се оправя както знае. Ще се наложи да си търсите нов адвокат по-бързо, отколкото можете да кажете „затвор“.

— Не съм направил нищо нередно — заяви Ричард. — Как пък на мен се случи?

— Тогава защо те е обвинила в изнасилване? — попитах аз.

— Някой й го е причинил — каза Белисариус. — Щом не сте вие, кой е?

Ричард поклати глава.

— Бети излиза с много хора. Знам със сигурност за трима други мъже.

— Ще ни трябват имената им.

— Защо? — попита той.

— Ако смятате да спорите с мен за всяко нещо, моето момче, няма да стигнем доникъде.

— Просто не искам да замесвам други хора.

— Ричард — намесих се аз, — ти си загазил. Остави Карл да си върши работата, моля те.

Ричард ме погледна.

— Заряза всичко, за да дойдеш да ме спасиш, а?

Усмихнах се.

— Почти.

Той поклати глава.

— Какво мисли Жан-Клод по въпроса?

Погледнах настрани, за да избягна погледа му.

— Не беше въодушевен, но иска да излезеш от затвора.

— Не се съмнявам.

— Вижте какво, младежи, нямаме много време. Ако не можете да обуздаете личните си чувства, може би е по-добре Анита да ни остави насаме.

Кимнах.

— Съгласна съм. Ще трябва да споделиш с него разни неща за госпожица Шафър, които не искам да чувам. И се налага да бъдеш напълно откровен.

— Ревнуваш ли? — попита Ричард.

Поех си дълбоко въздух и го издишах. Исках да отрека, но той щеше да надуши, че го лъжа. Справях се добре, докато не заяви, че Бети е била неговото момиче за груби изпълнения. Това ми беше дошло в повече.

— Нямам никакво право да те ревнувам, Ричард.

— Но ревнуваш, нали? — настоя той, втренчил очи в лицето ми.

Наложих си да издържа погледа му, докато отговарях. Идеше ми да потъна в земята, защото бях започнала да се изчервявам.

— Да, ревнувам. Щастлив ли си?

Той кимна.

— Да.

— Махам се оттук — записах телефонния номер на бунгалото си в бележника на Белисариус и натиснах звънеца, за да ме пуснат да изляза.

— Радвам се, че дойде, Анита — каза Ричард.

Стоях с гръб към вратата и се надявах Мейдън да побърза.

— Ще ми се да можех да кажа същото, Ричард.

Вратата се отвори. Бях свободна.

— Добре ли си прекарахте с гаджето? — попита Мейдън, докато вървеше след мен по коридора.

Спрях пред втората заключена врата.

— Не ми е гадже.

— Всички така разправят — полицаят отключи вратата и я отвори. — Май дамата много отрича19.

— Мейдън, заврете си читателската карта отзад.

— Ох — рече той, — това беше гадно. Кой знае дали ще успея да измисля отговор, който да е наполовина толкова добър.

— Върнете ми пистолета, Мейдън.

Влязохме и полицаят заключи вратата. Джейсън седеше на един от столовете, наредени срещу бюрото. Той вдигна глава.

— Може ли вече да си вървим?

— Не прекара ли приятно с полицай Мейдън? — попитах го аз.

— Не ми позволи да си поиграя с белезниците му — оплака се Джейсън.

Мейдън отиде зад бюрото и отключи чекмеджето. Извади браунинга, сложи пълнителя на мястото му и издърпа затвора, за да вкара патрон в патронника. После провери предпазителя и ми го подаде с ръкохватката напред.

— Смятате ли, че в Майъртън е толкова опасно, та се налага да имам патрон в патронника? — попитах го аз.

Полицаят ме изгледа. Изгледа ме продължително, сякаш искаше да ми каже нещо.

— Човек никога не знае — рече накрая той.

Няколко секунди се взирахме неподвижно един в друг, после мушнах пистолета в кобура с готов за изстрелване патрон, като преди това проверих два пъти предпазителя. Обикновено не се разхождам с патрон в патронника. Това ме накара да се чувствам неспокойна. А още повече ме обезпокои фактът, че Мейдън може би се опитваше да ме предупреди. Беше възможно, разбира се, и просто да си прави гаргара с мен. Някои ченгета, особено ченгетата в малките градове, обичаха да ми създават неприятности. Фактът, че съм екзекутор на вампири, подтикваше някои от тях да си правят грубиянски шеги с мен: например да ме накарат да се разхождам с патрон в патронника.

— Приятен ден, Блейк.

— И на вас, Мейдън.

Вече бях отворила вратата, следвана по петите от Джейсън, когато Мейдън добави:

— Бъдете внимателни навън.

Погледът му беше предпазлив. Физиономията му беше неразгадаема. Аз не съм от най-проницателните, колкото и да не ви се вярва.

— Имате ли да ни казвате нещо, Мейдън?

— Смятам да изляза в обедна почивка, след като си тръгнете.

Изгледах го.

— Сега е десет сутринта. Малко е рано за обяд, не смятате ли?

— Просто споменах, ако ви е интересно да знаете, че няма да съм тук.

вернуться

19

„Хамлет“, III, 2. — Б.р.