Наведох се, за да избягна протегнатите ръце на Мел, и направих почти едновременно две неща — сграбчих го за лявата ръка в момента, в който ме подмина, и подкосих краката му. Той падна тежко на колене, а аз извих ръката му в мъртвешка хватка. Не исках непременно да я чупя. Извитата ръка боли достатъчно, за да накара повечето хора да станат сговорчиви, щом установят колко неприятна е тази хватка. Мел не ми даде време да му покажа. Зърнах проблясък на острие. Счупих му ръката. Чу се приглушен влажен звук и тя увисна като скършено пилешко крилце.
Той изпищя. Всъщност пищене е прекалено слаба дума за звука, който се чу. Ножът беше в другата му ръка, но за момента Мел бе забравил напълно за него.
— Пусни ножа, Мел — наредих му аз.
Той се помъчи да се изправи, изнесъл едното си коляно прекалено встрани. Ритнах го в коляното и чух дълбок тих пукот. Костите се трошат с остър хрущящ звук. Ставите се чупят не толкова звучно, но по-лесно.
Мъжът се просна на земята, гърчеше се и пищеше.
— Хвърли настрана ножа, Мел! — изкрещях му аз.
Ножът излетя във въздуха и изчезна над оградата в съседния двор. Отдръпнах се от Мел, в случай че крие друга изненада. Останалите също не бяха бездействали.
Едрият тип, който беше нападнал Джейсън, лежеше до пикапа. В страничната броня на колата имаше прясна вдлъбнатина, сякаш някой го беше блъснал в нея. Вероятно беше станало точно така.
Трети лежеше на безформена купчина под стълбите за верандата. Не помръдваше. Друг се опитваше да изпълзи по-надалеч, като влачеше единия си крак като счупена опашка. Плачеше.
Шанг-Да се мъчеше да пробие защитата на мъжа с бейзболната бухалка. Джейсън се биеше с висок слаб тип с голи мускулести ръце. Той беше застанал в ниска бойна стойка от таекуондо или жиу-жицу.
Шанг-Да отби с ръце два удара на бухалката, после я изтръгна от ръцете на противника си. Счупи я на две. Мъжът се обърна и хукна да бяга. Шанг-Да замахна да го прониже в гърба със счупения край на едно от парчетата.
— Не го убивай! — изкрещях аз.
Шанг-Да хвана парчето за счупения край и го удари по черепа със здравия. Мъжът се строполи на колене толкова внезапно, че беше стряскащо.
Високият, който се биеше с Джейсън, се втурна напред с някак безпомощно рачешко движение, но кракът му се изстреля в камшичен удар и Джейсън трябваше да се просне по гръб на земята, за да го избегне. Той ритна на свой ред към него, но високият подскочи толкова високо и грациозно, че за миг сякаш увисна във въздуха.
Чу се вой на сирени, който бързо се приближаваше.
Господин Бейзболна бухалка падна по лице. Изобщо не направи опит да се задържи на колене. Беше вън от играта.
От лошите момчета все още беше на крака единствено високият. Джейсън се изправи достатъчно чевръсто, за да избегне юмруците и ритниците му, но не свари да го удари нито веднъж. Да си необикновено силен и да си необикновено ловък са различни неща.
Шанг-Да тръгна да му помогне.
Джейсън погледна към него и това беше достатъчно за високия. Той нанесе страничен ритник в главата му, който го зашемети и го запрати на колене. После се завъртя около себе си, за да го ритне повторно. С такъв шут се чупят гръбнаци. Аз бях по-близо до него от Шанг-Да. Реагирах автоматично. Втурнах се напред, макар да знаех, че вече е късно. Само че високият ме зърна. И се прехвърли към мен.
От нападение преминах внезапно в отбрана. Той смени посоката на ритника си, но аз успях да го избягна, защото беше загубил равновесие. Две полицейски коли завиха рязко в улицата и се понесоха към нас. Шанг-Да спря. И двамата бяхме решили, че битката е приключила. Но високият не мислеше така.
Ритникът му беше толкова бърз, че го видях като размазано петно. Вдигнах ръка да се предпазя. Ръката ми сякаш се парализира, следващото нещо, което осъзнах, беше, че лежа по гръб и се взирам в небето. Даже не усещах болка.
Той можеше да продължи атаката си и да ме убие, защото за миг или два не можех да се движа. В продължение на няколко ужасно дълги секунди лежах вцепенена на земята и примигвах объркана, напълно оглушала. После чух как кръвта пулсира в ушите ми. Поех си дълбоко дъх и около мен зазвучаха отново човешки гласове.
Мъжки глас изкрещя:
— Не мърдай, шибаняко!
Опитах се да кажа „Много цветисто“, но от устата ми не излезе нито звук. Усетих вкуса на кръв. Засега лицето не ме болеше особено; беше като изтръпнало. Отворих уста само да проверя дали мога да го направя. Можех. Челюстта ми не беше счупена. Супер. Вдигнах ръка и успях да кажа:
— Помогнете ми да стана.