Джейсън отговори:
— Насочили са оръжия към нас.
Мили слезе от верандата, като се подпираше на бастуна си. От ъгъла, под който я виждах, изглеждаше смешно, като гигант с мъхести крака.
— Свалете оръжията, това са моят внук и неговите приятели. Тези мъже ги нападнаха.
— Нападнали са ги? — обади се мъжки глас. — На мен ми се струва, че твоят „внук“ и неговите приятели са ги нападнали.
Изрових личната карта от джоба на якето си и я вдигнах високо. Вероятно можех да се изправя и без чужда помощ, но след като така или иначе ме бяха ударили, защо да не се възползвам. Бях пострадала, а колкото по-пострадала бях за ченгетата, толкова по-малка бе вероятността да ни опандизят. Ако бяха пострадали само лошите момчета, всички щяхме да се озовем в затвора с обвинение за физическо насилие или нещо по-лошо. Не бях проверила пулса на поне двама от главорезите. Те лежаха ужасно неподвижни. В такъв случай можеше да ги обвиним за физическо насилие срещу нас. Можеше да ни приберат всичките в затвора или да не приберат никого. А може би планът беше точно такъв. Както се развиваха нещата, май щяха да ми трябват по-добри планове. Бях късметлийка, че не ми е счупена челюстта.
— Анита Блейк, екзекутор на вампири — обявих аз. Представянето ми щеше да бъде малко по-внушително, ако не лежах по гръб, но а де, правим каквото можем. Претърколих се странично. В устата ми се беше насъбрала кръв, която трябваше или да изплюя, или да преглътна. Изплюх я върху тревата. От завъртането ми се зави свят. За миг помислих, че на тревата ще се излее и друго, освен кръвта. После гаденето премина, но се притесних дали нямам мозъчно сътресение. Имала съм и друг път, обикновено върви ръка за ръка със стомашно неразположение. Не виждах Мили, но я чух.
— Приберете тези оръжия, Били Уилкс, или ще ти съдера кожата с ей този бастун.
— За Бога, госпожице Мили — рече мъжки глас.
Повторих коя съм и добавих:
— Нуждая се от малко помощ, за да стана. Може ли моите хора да ми помогнат да се изправя?
Когато мъжкият глас, който сигурно принадлежеше на шериф Уилкс, ми отговори, в него се усещаше известна несигурност:
— Може.
Джейсън ме хвана за ръката, която бях протегнала нагоре, за да покажа личната си карта. Погледна ме и ме издърпа на крака. Направи го толкова бързо, че нямаше нужда да симулирам световъртеж. Краката ми се подгънаха и не направих опит да се задържа права. Свлякох се на колене и Шанг-Да ме хвана за другата ръка. Като ме крепяха от двете страни, двамата с Джейсън ме изправиха отново и ме обърнаха към полицаите.
Шериф Уилкс беше висок около метър и седемдесет, носеше светлосиня шапка като на мечока Смоуки21 и униформа в същия цвят. Изглеждаше спретнато и в добра форма, сякаш тренираше редовно. Пистолетът на кръста му беше десетмилиметрова „Берета“. Прибран в кобура. Чудесно.
Той ме изгледа с тъмнокафявите си очи, които будеха доверие. После свали шапката и избърса потта от челото си. Светлата му коса беше прошарена, което ме наведе на мисълта, че е прехвърлил четирийсетте.
— Анита Блейк, чувал съм за вас. Какво търсите в нашия град? Изплюх още кръв в тревата и успях да заема малко по-изправено положение между Шанг-Да и Джейсън. Всъщност можех да си стоя на краката и без да ме крепят. Но всички лоши момчета бяха на земята. Дори онзи, който ме беше ритнал, лежеше нокаутиран. Сигурно Шанг-Да се бе намесил, след като бях паднала. Знаех, че Джейсън не би могъл да се справи с високия.
— Дойдох да се видя с един приятел, който е във вашия затвор — Ричард Зееман.
— Приятел? — каза той въпросително.
— Да, приятел.
Зад Уилкс зърнах двама заместник-шерифи. И двамата над метър и осемдесет. Единият имаше белег от веждата до челюстта. Беше нащърбен — по-скоро от счупена бутилка, отколкото от нож. Другият заместник държеше пушка. Не беше насочена към нас, но все пак беше в ръцете му. Белязаният ми се подсмихваше. Онзи с пушката просто ме зяпаше с безизразни, безмилостни като на кукла очи.
Мейдън стоеше най-отзад с отпуснати ръце, с едната бе захванал китката на другата. Лицето му беше равнодушно, но устата издаваше напрежение — явно полагаше усилия да не се усмихне.
— Ще трябва да приберем всички по обвинение във физическо насилие — каза Уилкс.
— Страхотно — рекох аз. — Нямам търпение да предявя обвинения.
Той ме изгледа с леко разширени очи.
— Само вие сте на крака, госпожице Блейк. Не мисля, че имате основания да повдигате обвинения.
Облегнах се малко по-силно върху Джейсън. От крайчеца на устата ми се стичаше кръв. Усещах, че едното ми око започва да се подува. Винаги кървя, когато ме ударят в лицето. Знаех, че имам жалък вид.
21
Емблемата на Горската служба на САЩ, предупреждаваща за опасността от горски пожари. — Б.пр.