Уилкс придърпа стол и седна срещу мен. Сключи ръце пред себе си и ме загледа. Там, където шапката бе притискала главата му, беше останала ивица смачкана коса. На лявата му ръка имаше семпла златна венчална халка и часовник, какъвто носят хората, занимаващи се с джогинг — голям, черен и практичен. Не бих го критикувала, след като самата аз носех женски вариант на същия часовник върху лявата си китка.
— И какво? — го попитах. — Ще ме измъчвате с мълчание, докато не закрещя за милост?
Той се усмихна едва-едва.
— Обадих се тук-там и разпитах за вас, Блейк. Говори се, че обичате да изопачавате закона, когато ви отърва. Че може би сте убивали хора.
Не казах нищо, просто продължих да го гледам. Усетих, че лицето ми се изопва и става безизразно. Преди на физиономията ми се изписваше всяка моя емоция, но това беше доста отдавна. Бях усъвършенствала безизразния си поглед на ченге, така че лицето ми вече не разкриваше нищо.
— Намеквате ли нещо? — попитах накрая.
Този път усмивката му стана по-широка.
— Просто исках да знам с кого си имам работа, Блейк, това е всичко.
— Добре е, че си гледате съвестно работата.
Той кимна.
— Разговарях с един полицай от Сейнт Луис, с един федерален и с един щатски полицай. Щатският полицай каза, че сте истински трън в задника и че до неделя ще заобиколите закона поне шест пъти.
— Обзалагам се, че е била Фриймънт22 — рекох аз. — Още ми е бясна заради един случай, по който работихме съвместно.
Той кимна и се усмихна любезно.
— Федералният намекна, че ако ви арестувам, е много вероятно да изпрати тук агенти от местното бюро, които да проучат какво става.
Усмихнах се.
— Обзалагам се, че тази идея ви се е сторила ужасно привлекателна.
Кафявите му очи станаха сурови и потъмняха.
— Не искам от ФБР да идват тук и да ми мътят водата.
— Сигурна съм, че не искате, Уилкс.
Лицето му се стегна и видях колко е ядосан.
— Вас това какво ви засяга, по дяволите?
Подпрях се на лакти и се наведох през масата.
— Трябва да подбирате по-внимателно хората, на които искате да припишете чуждо престъпление, шерифе.
— Той е един проклет гимназиален учител по естествени науки. Откъде бих могъл да знам, че се чука с проклетата Екзекуторка?
— Не се чукаме — отговорих механично. Облегнах се отново на стола си. — Какво искате, Уилкс? Защо е този разговор на четири очи?
Той прокара ръка през прошарената си коса и си дадох сметка колко е нервен. Беше уплашен. Защо? Какво, по дяволите, ставаше в този малък град?
— Ако обвинението в изнасилване отпадне, Зееман е свободен да напусне града. А вие и всички останали тръгвате с него. Няма травма, няма фал.
Спортна метафора — ау, цялата настръхнах.
— Не съм дошла тук, за да си вра носа във вашите бъркотии, Уилкс. Не съм ченге. Дойдох тук, за да избавя Ричард от неприятности.
— Ако напусне града, няма да има неприятности.
— Не съм му пазач, не мога да гарантирам какво ще предприеме Ричард.
— Защо са му на обикновен учител телохранители? — попита шерифът.
Свих рамене:
— Защо толкова много искате да се отървете от този учител, че го обвинихте в изнасилване?
— Всеки с тайните си, Блейк. Погрижете се той и главорезите му да напуснат града и всички ще запазим тайните си непокътнати.
Погледнах ръцете си на гладката повърхност на масата. После вдигнах отново очи и срещнах погледа му.
— Ще говоря с Ричард и ще видя какво мога да направя. Но не обещавам нищо, преди да съм разговаряла с него.
— Накарайте го да се вслуша в думите ви, Блейк. Зееман е толкова почтен, че чак скърца, но двамата с вас знаем как стоят в действителност нещата.
Поклатих глава.
— Да, знам как стоят нещата и знам какво говорят хората за мен — станах.
Той се изправи. Вперихме очи един в друг.
— Вярно е, че невинаги спазвам буквално закона. Една от причините вече да не ходим с Ричард е, че той е толкова шибано, скърцащо почтен, та чак ме болят зъбите от него. Но имаме нещо общо.
— И какво е то? — поинтересува се Уилкс.
— Ако ни удариш, ще отвърнем на удара. Ричард обикновено го прави от морални съображения, защото смята, че така е правилно. А аз — просто защото съм гадна.
— Гадна — повтори шерифът. — Мел Купър може никога да не проходи и да не възстанови напълно лявата си ръка.
— Не трябваше да ми вади нож — заявих аз.
— Ако нямаше свидетели, щяхте ли да го убиете?
Усмихнах се и осъзнах, че усмивката ми е доста странна — не шеговита, а по-скоро неприятна.