— Ще говоря с Ричард. Да се надяваме, че до утре вечер ще сме ви освободили от присъствието си.
— Не съм бил винаги ченге в малък град, Блейк. Не се оставяйте обстановката да ви заблуди. Няма да позволя на вас и на хората ви да се ебавате с мен.
— Колко забавно — рекох аз. — Тъкмо си мислех същото.
— Добре — каза Уилкс, — и двамата знаем къде ни е мястото.
— Предполагам.
— Надявам се, че до утре вечер вие и приятелите ви ще сте напуснали града.
Вгледах се в кафявите му очи. Бях надничала в по-страховити, по-празни и по-мъртви очи. Той нямаше очите на професионален убиец. Нямаше очите и на добър полицай. Видях как в тях проблясва страх, а в ъгълчетата им се спотайва нещо като паника. Да, бях виждала по-плашещи очи. Но това не означаваше, че той няма да ме убие при първа възможност. Колкото и да е добър някой, не знаете какво ще направи, ако го уплашите достатъчно. А ако уплашите лош човек, със сигурност сте загазили. Уилкс вероятно не беше убил никого досега, в противен случай нямаше да набедят Ричард в изнасилване. Щяха да го обвинят в убийство или направо да го убият. Значи Уилкс не беше стигнал до дъното на бездната, все още не. И все пак, прегърнеш ли веднъж крещящия мрак, рано или късно ще извършиш убийство. Може би Уилкс още не го знаеше, но ако го притиснехме достатъчно силно, щеше да го направи.
9
Когато се върнах при бунгалата, минаваше седем. Беше август и все още беше светло, но се усещаше, че е късно. В светлината имаше мекота, а в топлината се долавяше умора, сякаш самият ден копнееше за нощта. А може би просто аз бях изморена.
Болеше ме лицето. Поне ми се беше разминало шиенето на устните. Човекът от „Бърза помощ“ ми беше казал, че ще се наложи да ми направят два-три шева. Когато пристигнах в болницата, докторът ме успокои, че не е необходимо. Думите му ми подействаха като лъч светлина в мрака. Имам нещо като фобия от игли. Освен това са ме шили без упойка и хич не е приятно.
Джамил стоеше пред бунгалата. Беше се преоблякъл в черни дънки и тениска с усмихнат емотикон. Тениската беше срязана по средата, така че се виждаха коремните му мускули. Имала съм връзка с много привлекателни мъже, но коремът на Джамил беше сред най-хубавите, които съм виждала. Мускулите изпъкваха под гладката му стегната кожа като керемиди върху покрив. Чак изглеждаше нереално. Не мисля, че е необходимо да имаш коремни мускули като калдъръм, за да си успешен бодигард. Но всеки се нуждае от някакво хоби, така де.
— Съжалявам, че пропуснах веселбата — каза той. Докосна внимателно подутата ми устна. Въпреки това трепнах. — Изненадан съм, че си позволила някой да те нарани.
— Направи го нарочно — обади се Шанг-Да.
Джамил погледна към него.
— Анита се престори на припаднала — рече Джейсън. — Имаше много окаян вид.
Джамил погледна отново към мен. Свих рамене.
— Не съм се оставила нарочно да ме ритнат в лицето. Но щом се озовах на земята, се престорих на тежко пострадала. Направих го, за да можем и ние да повдигнем обвинение за физическо насилие.
— Не знаех, че умееш да лъжеш толкова убедително — каза Джамил.
— Вече знаеш. Къде е Ричард? Трябва да говоря с него.
Джамил хвърли поглед през рамо към едно от бунгалата, после обърна глава отново към мен. Лицето му беше непроницаемо.
— Преоблича се. От два дни не си е сменял дрехите.
Вгледах се в лицето му, опитвах се да отгатна какво не ми казва.
— Какво става, Джамил?
Той поклати глава.
— Нищо.
— Не ме ядосвай, Джамил. Трябва да говоря с Ричард — веднага.
— Под душа е.
Тръснах глава и веднага усетих болка.
— Майната му. В кое бунгало е?
Джамил поклати отрицателно глава.
— Дай му няколко минути.
— Малко повече — обади се Шанг-Да с невъзмутим глас.
Джейсън местеше погледа си от единия към другия, а очите му се бяха разширили едва забележимо.
— Какво става? — попитах аз.
Вратата на бунгалото зад гърба на Джамил се отвори. На прага се появи жена. Ричард я държеше за ръцете и сякаш се мъчеше да я избута нежно, но решително навън.
Жената се обърна и ме видя. Беше със светлокестенява коса, подредена в една от онези непринудени и семпли прически, които всъщност отнемат часове. Тя се отдръпна от Ричард и тръгна наперено към нас. Не, към мен. Тъмните й очи виждаха единствено мен.
— Луси, недей — каза Ричард.
— Искам само да я подуша — отговори му Луси.
Подобно нещо би казало куче, стига да можеше да говори.
Да ме подуши, а не да ме види. Ние, приматите, сме склонни да забравяме, че за повечето бозайници обонянието е по-важно от зрението.