Докато Луси крачеше към мен, успяхме да се разгледаме взаимно. Тя беше съвсем мъничко по-висока от мен, може би метър шейсет и пет. Вървеше с умишлено полюшване на бедрата, така че късата й лилава пола се развяваше и от време на време разкриваше чорапите и жартиерите й. Носеше черни обувки с висок ток, но вървеше към нас грациозно, сякаш стъпваше на пръсти. Блузата й беше светлолилава и разкопчана, за да се вижда сутиенът под нея и да се знае, че е черен и е в тон с останалото й бельо. При това въпросният сутиен беше „Уондърбра“ или пък самата тя беше доста надарена. Носеше повече грим, отколкото някога съм слагала, но той беше умело нанесен и от него кожата й изглеждаше гладка и перфектна. Тъмното й червило беше размазано.
Надникнах над рамото й към Ричард. Беше само със сини дънки. По голите му гърди видях капчици вода. Гъстата му коса беше прилепнала покрай лицето и по раменете на мокри кичури. Тъмното й червило беше размазано около устните му като лилава синина.
Спогледахме се и май никой не знаеше какво да каже.
За разлика от нас жената знаеше.
— Значи ти си човешката кучка на Ричард.
Коментарът й беше крайно враждебен, та неволно се усмихнах.
Усмивката ми не й се понрави. Тя се приближи толкова плътно до мен, че се наложи да отстъпя, за да не се отърка полата й в краката ми. Дори да бях имала някакви съмнения какво представлява, от толкова близо силата й плъпна по кожата ми като рояк насекоми. Беше могъща. Поклатих глава.
— Виж какво, преди да се забъркаме в някакви мистични върколашки глупости или още по-лошо, в някакви лични глупости, трябва да поговоря с Ричард за затвора и за причината, поради която местните ченгета са си направили труда да му лепнат обвинение в изнасилване.
Тя примигна срещу мен.
— Името ми е Луси Уинстън. Запомни го.
Гледах светлокафявите й очи от няколко сантиметра разстояние. Бях достатъчно близо, за да различа малките недостатъци на очната й линия. Ричард беше споменал за някаква Луси в затвора. Не би могъл да ходи с две Лусита едновременно, нали?
— Луси… Ричард ми спомена за теб.
Тя примигна отново, но този път изглеждаше объркана. Направи крачка назад и погледна към Ричард.
— Споменал си й за мен?
Той кимна.
Тя отстъпи назад, а видът й подсказваше, че всеки миг може да се разплаче.
— Тогава защо…
Изгледах единия, после другия. Исках да попитам какво става. Но не попитах. Луси беше събудила у мен антипатия и това ме радваше. Исках да запазя чувството си на неприязън към нея, а щеше да ми е трудно, ако избухнеше в сълзи.
Вдигнах ръце, сякаш се предавам, и я заобиколих. Тръгнах към Ричард, защото трябваше да говорим, но видът на Луси по чорапи и жартиери беше убил до голяма степен удоволствието от разговора.
Не беше моя работа какво прави Ричард. Аз спях с Жан-Клод. Нямах право да го съдя. Тогава защо ми беше толкова трудно да не се ядосвам? Въпрос, на който може би не трябваше да търся отговор.
Ричард се отдръпна от прага, за да ми направи път. Затвори вратата след мен и се облегна върху нея. Внезапно останахме сами, наистина сами, а аз не знаех какво да му кажа.
Той стоеше облегнат на вратата с ръце зад гърба. По голия му торс блестяха капчици вода. Винаги е имал хубав гръден кош, но сигурно беше вдигал тежести, откакто го бях виждала за последно без блуза. Тялото му беше толкова мускулесто, че изглеждаше почти агресивно, въпреки че беше далеч от бомбастичния вид, към който се стремят толкова упорито културистите. Както стоеше облегнат на вратата, плочките на корема му бяха изпъкнали. По-рано щях да му помогна да се избърше. Косата му беше започнала да изсъхва на оплетени къдрици. Ако не я срешеше, щеше да се наложи да я намокри отново.
— Луси те е измъкнала от банята, без да ти даде хавлия? — моментално ми се прииска да не го бях казвала. Вдигнах ръка и добавих: — Съжалявам. Това не е моя работа. Нямам право да се държа гадно с теб.
Усмивката му беше почти тъжна.
— Мисля, че това е вторият път, когато те чувам да си признаеш грешката.
— О, често правя грешки. Просто не ги признавам на глас.
Той се усмихна отново, този път с почти естествена усмивка. Ярък проблясък на перфектни зъби на фона на мургавото му лице. Повечето хора си мислят, че Ричард е със слънчев загар. Аз знаех, че това е естественият цвят на кожата му, защото го бях виждала съвсем гол. Той беше типичен бял американец от средната класа със семейство, в сравнение с което семейство Уолтън23 изглеждаше непривлекателно, но в което преди едно или две поколения някой не е бил съвсем бял.
Ричард се оттласна от вратата. Тръгна към мен с босите си крака. Не беше много учтиво от моя страна, но се загледах в ивицата от косми, която се спускаше надолу от пъпа му.
23
Хамилтън има предвид персонажите от американския телевизионен сериал „Семейство Уолтън“ (1972–1981). — Б.пр.