Извърнах се и попитах:
— Защо те вкараха в затвора?
„Деловата част — си казах, — трябва да се съсредоточа върху деловата част.“
— Не знам — отговори той. — Може ли да си взема хавлия и да се доизсуша, докато говорим?
— Това е твоето бунгало. Не е нужно да ми искаш разрешение.
Ричард изчезна в банята. Вече можех да разгледам спокойно мястото. Бунгалото беше почти същото като моето, само че жълто и с по-обитаван вид. Покривката бе захвърлена на пода на светла купчина. Белите чаршафи бяха намачкани. Ричард си оправяше леглото с почти фанатична педантичност. Но Луси не създаваше впечатление на особено подредена. Не се съмнявах, че тя е разхвърляла леглото. Но някой й бе помагал — от едната му страна имаше мокро петно.
Прокарах ръка по влажните чаршафи. Дори възглавницата беше влажна, сякаш гъстата мокра коса на Ричард бе лежала върху нея. Гърлото ми се сви и ако не се познавах добре, щях да си помисля, че в очите ми има сълзи. Не, със сигурност няма. Нали аз бях зарязала Ричард, а не обратното. Защо да плача?
Репродукцията над леглото беше на друга картина на Ван Гог — „Слънчогледи“. Зачудих се дали във всяко бунгало имаше репродукция на Ван Гог, която да е в тон с интериора. Да, ако се съсредоточа върху мебелировката на стаята, може би ще спра да се питам дали Луси е гледала нагоре към слънчогледите, докато Ричард…
Прогоних тази картина от главата си. Не трябваше да изпадам дотам — никога. Наистина ли вярвах, че Ричард ще остане целомъдрен, докато аз се чукам с Жан-Клод? Наистина ли смятах, че просто ще ме чака да се върна? Може би. Глупаво, но може би си мислех точно така.
Вратата на банята все още беше затворена. Чувах шум от течаща вода. Пак ли си вземаше душ? Може би просто си мокреше отново косата. Може би. Или се измиваше. Сексът никога не е чист като по филмите. Истинският секс е мръсен. Добрият секс е още по-мръсен.
Три месеца секс с Жан-Клод — и ето ме истински експерт. Направо е смешно. Преди той да се появи, бях целомъдрена. Не девствена. Годеникът ми в колежа се беше погрижил. Бях се хвърлила в обятията му с доверието, което е присъщо единствено на първата любов. Това беше една от последните ми наивни постъпки.
Двамата с Ричард бяхме сгодени за кратко. Но изобщо не правихме секс. И двамата бяхме запазили целомъдрие след първите ни изживявания с други партньори в колежа. Личен избор, който и двамата бяхме направили. Ако се бяхме отдали на похотта си, може би привличането между нас сега нямаше да е толкова голямо. Разбира се, напоследък отношенията ни се бяха превърнали в почти непрекъснати скандали.
Ричард се оказа прекалено добросърдечен, чувствителен и добросъвестен, за да управлява глутницата. На два пъти бе имал възможност да убие стария Улфрик, Маркус, но и двата пъти не се възползва от нея. Без убийство беше невъзможно да има нов Улфрик. Принудих го да убие Маркус. А щом го направи, го зарязах. Нечестно, а? Разбира се, не го накарах да яде от тялото на Маркус, а само да го убие. Какво е дребен канибализъм между приятели?
Водата продължаваше да шурти в банята. Ако не се опасявах, че ще ми отвори с мокро тяло, загърнато в кърпа, щях да почукам на вратата и да го помоля да побърза. Само че бях се нагледала на господин Зееман за деня. И то предостатъчно.
Над бюрото бяха прикрепени няколко снимки. Запътих се към тях. Бях изкарала един семестър в изучаване на дисциплината „Северноамерикански примати“. Всички й викахме курс по тролология. Троловете са високи между метър и метър и половина. Обикновено са вегетарианци, но допълват храната си с мърша и насекоми. Докато вървях към снимките, цялата тази статистическа информация ми мина през главата. Троловете бяха обрасли с черна козина от главата до петите. Свити в короните на дърветата, притиснати един в друг, те приличаха на високи шимпанзета или слабички горили, само че имаше снимки, на които ходеха по земята. И си бяха двукраки. Единствените примати, освен хората, които вървят изправени.
Фотографиите в близък план бяха поразителни. Лицата им бяха по-космати, отколкото на човекоподобните маймуни, но по-човешки. Според някои ранни теории троловете бяха липсващото звено между маймуната и човека. Беше известно, че в началото на двайсети век е имало поне два цирка, с които са пътували тролове, представяни за диви хора. Американските заселници бяха избивали троловете в продължение на векове. В началото на двайсети век броят им вече е бил толкова малък, че са ги смятали за истинска забележителност.
През 1910 г. се случили две неща, които предпазили троловете от пълно унищожение. Първо, била публикувана научна статия, според която троловете използват сечива и погребват мъртвите си с личните им вещи и цветя. Ученият бил достатъчно предпазлив да опише главните си открития, без да ги коментира, но не и вестниците. Те обявили, че троловете вярват в задгробния живот и следователно вярват в Бог.