— Откога учиш геология? — попитах го аз.
Той се усмихна.
— Опитвахме се да отгатнем какво може да има в земята, което да си заслужава всички тези главоболия. Минералите са най-логичният отговор.
Кимнах.
— Съгласна съм, но или не става дума за минерали, или е нещо лично и той не е длъжен да казва какво е.
— Така е.
— Трябва да говоря с Кери и другите биолози — заявих аз.
— Утре.
— Защо не тази вечер?
— Каза го отвън — мистични върколашки глупости.
— И какво ще рече това? — попитах аз.
— Ще рече, че остават четири нощи до пълнолунието, а ти си моята лупа.
— Чух, че набираш кандидатки за поста.
Ричард се усмихна и изобщо не изглеждаше смутен.
— Може да ти се струва странно, но много жени ме намират за привлекателен.
— Знаеш, че не ми се струва странно.
— Но все още си с Жан-Клод — рече той.
Поклатих глава.
— Тръгвам си, Ричард. Ще бъда наблизо и ще направя всичко възможно да не убият теб или някой от глутницата ти, но нека забравим всякакви лични неща.
Той скъси разстоянието между нас и аз протегнах напред ръце, за да му попреча да ме докосне. Дланите ми се опряха в голите му гърди. Усетих как сърцето му се блъска като хванато в капан животно.
— Не го прави, Ричард.
— Опитах се да те намразя, но не успях — той сложи ръцете си върху моите и ги задържа притиснати към гладката си кожа.
— Постарай се повече — рекох аз, но гласът ми прозвуча като шепот.
Той се приведе над мен и аз се отдръпнах.
— Ако не си изсушиш косата, ще се наложи да я мокриш пак.
— Ще рискувам — Ричард продължи да скъсява разстоянието между нас, леко отворил устни.
Отстъпих назад, издърпвайки ръцете си от неговите, и той ме пусна. Беше достатъчно силен, за да ме задържи, ако пожелае и това все още ме притесняваше.
Отстъпих към вратата.
— Спри да ме обичаш, Ричард.
— Опитах се.
— Тогава спри да се опитваш и просто го направи.
Гърбът ми се опря във вратата. Сграбчих дръжката, без да се обръщам.
— Онази нощ избяга от мен. Избяга от мен при Жан-Клод. Използва тялото му като щит, с който да ме задържиш настрана.
Понечих да отворя вратата, но Ричард внезапно се озова до нея и я задържа недоотворена. Започнах да дърпам, но все едно се опитвах да преместя неподвижна стена. Той беше подпрял вратата с една ръка, а аз напъвах с цялото си тяло, обаче не можех да я помръдна. Това ме вбеси.
— По дяволите, Ричард, пусни ме.
— Мисля, че се страхуваш повече от силата на любовта си към мен, отколкото от Жан-Клод. Знаеш, че него не го обичаш.
Това преля чашата. Напъхах част от тялото си между касата и вратата, за да му попреча да я затвори, така че спрях да я дърпам. После вдигнах очи към него, към всеки великолепен сантиметър от Ричард.
— Може би обичам Жан-Клод по друг начин, не както теб.
Той се усмихна.
— Не ставай самонадеян — продължих аз. — Обичам Жан-Клод. Но любовта не е достатъчна, Ричард. Ако беше достатъчна, сега нямаше да съм с Жан-Клод. Щях да съм с теб — вгледах се в големите му кафяви очи и добавих: — Но не съм с теб и любовта не е достатъчна. А сега се махни от проклетата врата.
Ричард отстъпи назад, отпуснал ръце.
— Любовта може да бъде достатъчна, Анита.
Поклатих глава и излязох на стълбите. Мракът беше гъст и изглеждаше почти материален, но още не бе непрогледен.
— Последния път, когато се вслуша в думите ми, уби за пръв път и още не си се съвзел от станалото. Трябваше да застрелям Маркус, вместо да го оставям на теб.
— Никога нямаше да ти го простя — рече той.
Издадох дрезгав звук, който прозвуча почти като смях.
— Но сега нямаше да се мразиш. Аз щях да бъда чудовището, а не ти.
Хубавото му лице внезапно се помрачи и стана много сериозно.
— Каквото и да направя, където и да отида, чудовището винаги ще бъда аз, Анита. И ти ме изостави заради това, което съм.
Слязох по стъпалата и го погледнах. В бунгалото беше тъмно, но силуетът на Ричард се открояваше като сянка на фона на настъпващата нощ.
— Май каза, че съм те зарязала, защото съм се уплашила от силата на любовта си към теб.
Той се обърка за секунда, изглежда, не знаеше как да се справи със собствената си логика, която току-що му бях навряла в лицето. Накрая ме попита:
— Знаеш ли защо ме изостави?
Прииска ми се да му отговоря: „Защото яде от Маркус“, но не го направих. Не можех да му кажа подобно нещо, както го гледам в очите, а той е готов да повярва и на най-лошото, което може да чуе за себе си. Ричард вече не беше мой проблем, така че защо ми пукаше дали ще нараня егото му? Уместен въпрос. Само че подходящите отговори ми бяха свършили. Освен това в думите му може би имаше известна истина. Вече не бях сигурна в нищо.