— Прибирам се в бунгалото си, Ричард. Не искам да говоря повече за това.
— Страхуваш ли се? — попита ме той.
Поклатих глава и му отговорих, без да се обръщам:
— Уморена съм.
Вървях и бях наясно, че ме гледа. Паркингът беше празен. Не знаех къде са се дянали Джамил и останалите, а и не ме интересуваше. Исках да остана сама поне за малко.
Вървях в меката лятна вечер. Над главата ми бяха разпръснати звезди, които проблясваха между тъмните очертания на листата. Тази нощ щеше да е красива. Някъде в далечината настъпващият мрак бе приветстван от висок ясен вой. Ричард беше споменал нещо за мистични върколашки глупости. Щеше да има джамборе на лунна светлина. Боже, как мразя партитата.
10
Облегнах се на вратата на моето бунгало със затворени очи и вдишвах хладния въздух. Бях пуснала климатика заради двамата ми гости. Ковчезите лежаха по средата на пода между бюрото и леглото. Когато се намират дълбоко в подземията под Цирка на прокълнатите, нито Деймиън, нито Ашър чакат да се мръкне напълно, за да станат от сън. На повърхността обаче може би беше различно. Затова бях пуснала климатика. Е, бях го направила донякъде и по егоистични причини. Когато са в горещо затворено помещение, вампирите започват да излъчват миризма на… ами на вампири. Не миришат на трупове. По-скоро на змии, но и това не е съвсем точно. Миризмата им е обезпокоителна. Силна, мускусна, повече на влечуго, отколкото на бозайник. Миризма на вампири.
Как е възможно да спя с един от тях? Отворих очи. В бунгалото беше тъмно, но през двата прозореца проникваше бледа светлина. Слаб проблясък, който осветяваше долната част на ковчезите. Беше ли достатъчна тази слаба светлина, за да задържи двамата изпаднали в летаргия вампири мъртви до настъпването на пълен мрак? Очевидно беше, защото знаех, че още са неподвижни и лежат в очакване в ковчезите си. Трябваше да се съсредоточа само за миг, за да разбера, че все още спят дълбоко.
Минах между ковчезите, влязох в банята, затворих вратата и я заключих. Вътре беше тъмно като в рог. Запалих лампата. След непрогледния мрак светлината ми се стори болезнено ярка. Примигах.
Разгледах се добре в огледалото и останах потресена. До този момент не бях имала възможност да видя синините си. В края на лявото ми око имаше красиво лилаво-черно петно, а мястото беше отекло и подуто. Когато видях синината, ме заболя още по-силно — като порязване, което не сте усещали, преди да забележите кръвта.
Лявата ми буза беше придобила красив зеленикавокафяв оттенък. Онзи нездрав зелен цвят, който обикновено се появява чак след няколко дни. Долната ми устна беше подпухнала. Там, където бе кървяла, кожата беше по-тъмна. Прокарах език по вътрешната страна на устата си и усетих ръба, който се бе образувал на мястото, където бузата ми се бе остъргала в зъбите, но не изпитах болка. Продължих да се взирам в огледалото и осъзнах, че нараняванията ми изобщо не бяха толкова лоши, колкото изглеждаха… и колкото би трябвало да бъдат.
Бяха ми нужни няколко секунди, за да разбера. Когато най-накрая осъзнах какво става, вълна от страх ме обля от пръстите на краката до главата. За малко да припадна.
Оздравявах. Възстановявах се за броени часове от наранявания, които обикновено преминават за дни. При тази скорост до утре синините ми почти щяха да са изчезнали. А би трябвало да нося следи от схватката дни наред, поне една седмица. Какво се случваше с мен, по дяволите?
Усетих, че Деймиън се събужда в ковчега си. Усетих го като физическо пробождане. От болката залитнах към мивката. Знаех, че е гладен и че вече е усетил присъствието ми. Аз бях човешкият слуга на Жан-Клод, носех неговите белези и само смъртта можеше да разруши връзката между нас. Но Деймиън беше мой. Бях го съживявала, него и един друг вампир на име Уили Маккой, при това повече от веднъж. Бях ги вдигала от ковчезите им през деня, когато слънцето свети ярко, но под земята, където то не може да им навреди. Един некромант ми беше казал, че това е съвсем нормално. Ние можем да съживяваме зомбита само когато душите им са напуснали телата, затова и аз можех да вдигам вампири от ковчезите само през деня, когато душите им са извън телата.
Нямах никакво намерение да разсъждавам дали и защо вампирите имат душа. Животът ми беше достатъчно сложен и без религиозни дискусии. Знам, знам, просто отлагах неизбежното. Ако останех с Жан-Клод, щеше да ми се наложи да се замисля по въпроса. Неизбежно. Но не и тази вечер.