Съживяването на Деймиън беше създало някаква връзка между нас. Не я разбирах, а и нямаше към кого да се обърна за съвет. Аз бях първият некромант от векове насам, който беше способен да вдига вампирите като зомбита. Това ме плашеше. А Деймиън го плашеше дори повече. Честно казано, не го обвинявах.
Дали Ашър също се бе събудил? Съсредоточих се върху него и оставих онази сила, магия или каквото там, по дяволите, беше, да изтече от мен. Тя го докосна и той ме усети. Беше буден и знаеше, че съм тук.
Ашър беше вампир-господар. Не притежаваше могъществото на Жан-Клод, но все пак беше господар. Това му даваше определени способности, които Деймиън, независимо че беше по-старият от двамата, никога нямаше да придобие. Ако между нас не съществуваше връзка, Деймиън нямаше да усети, че го търся.
Щеше ми се да остана за няколко минути насаме и да помисля, но нямаше да имам тази възможност. Не исках да ме викат. Отворих вратата и загърбила светлината, примижах към гъстия мрак.
Вампирите стърчаха като бледи сенки в тъмното. Натиснах ключа за лампата на тавана. Ашър вдигна ръка, за да предпази очите си от блясъка, но Деймиън просто мигна срещу мен. Исках да се дръпнат от светлината. Исках да изглеждат като чудовища, но уви.
Деймиън беше зеленоок и червенокос, но това описание дава съвсем слаба представа как изглеждаше. Косата му се спускаше като червена завеса до кръста и беше толкова червена, че изглеждаше като разлята кръв на фона на зелената му копринена риза. Самата риза бледнееше в сравнение със зеленото на очите му. Те бяха като течен огън, стига огънят да можеше да гори в зелено. И не блестяха така заради вампирските му сили. Това беше естественият им цвят, сякаш майка му беше съгрешила с котарак.
Ашър беше синеок блондин, но и в неговия случай тази характеристика не описваше точно външния му вид. Дългата му до раменете коса падаше на златни вълни. Нямам предвид руси, а златни, почти с метален блясък. А очите му бяха толкова светлосини, че изглеждаха почти като очи на хъски.
Той беше с бяла риза, която падаше свободно над шоколадовокафяв панталон. Кожени мокасини, обути на босо, допълваха тоалета му. Външният му вид щеше да е впечатляващ, ако не бях прекарала толкова време в компанията на Жан-Клод.
Ако спрете да зяпате очите и косите им поне за миг и разгледате по-внимателно лицата им, ще видите, че Ашър е по-красив от двамата. Деймиън беше хубав, но челюстта му беше леко издължена и извивката на носа му не беше толкова перфектна — дребни недостатъци, на които едва ли щяхте да обърнете внимание, ако до него не е застанал Ашър. Ашър беше красив като средновековен херувим. Е, поне едната му половина.
Половината лице на Ашър демонстрираше красотата, привлякла преди векове един вампир-господар към него. Другата половина беше в белези. Белези от светена вода. Те започваха на два-три сантиметра от средата на лицето му, така че очите, носът и прекрасните му пълни устни бяха незасегнати, но всичко останало приличаше на стопен восък. Шията му беше бледа и красива, но знаех, че белезите продължават надолу от рамото. Горната част на тялото му изглеждаше по-зле и от лицето, същинска плетеница от неравна, набраздена кожа. Само че, също като по лицето, дамгите обхващаха само едната половина на тялото му. Другата изглеждаше прекрасно.
Знаех, че белезите стигат чак до горната част на бедрото му, но никога не го бях виждала напълно гол. Приемах на доверие твърдението му, че има белези и между краката. Беше ми намекнато, макар и не казано директно, че те по никакъв начин не са засегнали мъжествеността му. Не бях сигурна дали е така, пък и не ме вълнуваше.
— Къде са телохранителите ти? — попита Ашър.
— Моите телохранители? Имаш предвид Джейсън и Косматко?
Ашър кимна. Златистата му коса падаше така, че прикриваше белязаната страна на лицето му. Това беше стар негов маниер. Косата скриваше белезите… поне по-голямата част от тях. Той умееше да се възползва от сенките по същия начин. Сякаш винаги знаеше къде ще го хване светлината. Вековна практика.
— Не знам къде са — отговорих му аз. — Допреди малко разговарях с Ричард. Сигурно са решили, че искаме да се усамотим.
— А искахте ли? — попита ме Ашър.
Изгледа ме, застанал анфас, прибягна до белезите и красотата си за усилване на ефекта. По някаква причина имаше доста безрадостен вид.
— Това изобщо не те засяга — отсякох аз.
Деймиън беше седнал в долния край на спретнато застланото легло. Бледите му гладки ръце с дълги пръсти бяха положени върху синята покривка.