— Поне в това легло не сте се усамотявали — рече той. Застанах до леглото и погледнах надолу към него.
— Ако още един вампир или превръщач ми каже, че е в състояние да усети миризмата на любовен акт, ще започна да крещя.
Деймиън не се усмихна. Никога не е бил весел съквартирант, но напоследък беше прекалено сериозен. Просто седеше и гледаше нагоре към мен. Жан-Клод или дори Ашър щяха да се усмихнат на закачката. Деймиън ме гледаше и очите му излъчваха тъга, както очите на други излъчват веселие.
Протегнах ръка, за да я сложа върху рамото му, за целта отметнах един от дългите кичури коса. Той се дръпна рязко, сякаш докосването ми го беше изгорило. Скочи и отиде към вратата.
Бях толкова изненадана, че останах с протегната ръка.
— Какво ти става, Деймиън?
Ашър застана до мен. Сложи внимателно длани върху раменете ми.
— Права си, Анита. Това, което правиш с мосю Зееман, не ме засяга.
Плъзнах ръце върху неговите и пръстите ни се преплетоха. Припомних си допира на прекрасната му кожа върху моята. Притиснах гръб към тялото му и обвих ръцете му около себе си, но открих, че не съм достатъчно висока. Споменът не беше мой. Беше на Жан-Клод. Някога двамата с Ашър са били любовници в продължение на повече от двайсет години.
Въздъхнах и започнах да се отдръпвам от него.
Ашър опря брадичка върху главата ми.
— Нуждаеш се от прегръдката на някой, от когото не се чувстваш застрашена.
Притиснах се отново към него и му позволих да ме задържи за кратко в обятията си.
— Единствената причина това да ми харесва, е, че си спомням нечие чуждо удоволствие.
Ашър ме целуна нежно по върха на главата.
— Понеже ме виждаш с носталгията на спомените на Жан-Клод, ти си единствената жена през последните двеста и повече години, която не ме възприема като изрод от цирково шоу.
Притиснах лице в сгъвките на ръцете му.
— Ти си невероятно красив, Ашър.
Той отмести внимателно косата от наранената ми буза.
— За теб може би — наведе глава и обсипа бузата ми с нежни целувки.
Отдръпнах се бавно от него, почти с нежелание. Това, което си спомнях за Ашър, беше по-истинско от всичко, което се опитвах да постигна в сегашния си живот.
Той не се опита да ме задържи.
— Ако вече не беше влюбена в други двама мъже, при начина, по който гледаш на мен, можеше да излезе нещо.
Въздъхнах.
— Съжалявам, Ашър, не трябваше да те докосвам по този начин. Просто… — не знаех как да опиша това, което чувствам.
— Държиш се с мен като със стар любовник — каза той. — Забравяш как стоят нещата и ме докосваш така, сякаш си ме докосвала и преди, а всъщност е за пръв път. Не се извинявай за това, Анита. На мен ми харесва. Никой друг не би ме докоснал толкова непринудено.
— Жан-Клод би го направил — възразих аз. — Това са негови спомени.
Ашър се усмихна и усмивката му беше почти печална.
— Той е лоялен към теб и към мосю Зееман.
— Значи те е отблъснал? — попитах го аз и веднага съжалих, не трябваше.
Усмивката на Ашър се оживи, после се стопи.
— Ако не искаш да го делиш с друга жена, това означава ли, че си готова да го делиш с друг мъж?
Замислих се за миг или два.
— Не — намръщих се: — Защо се чувствам така, сякаш трябва да се оправдавам?
— Защото споделяш спомените на Жан-Клод за връзката му с мен и с Джулиана. Ние бяхме много щастлив menage a trois27 в продължение на повече години, отколкото си живяла.
Джулиана е била човешкият слуга на Ашър. Била е изгорена като вещица от същите хора, които бяха обезобразили Ашър. Жан-Клод не бе успял да спаси и двамата. Мисля, че и до ден-днешен не си беше простил напълно за този пропуск, Ашър също.
Деймиън се обади:
— Не искам да ви прекъсвам, но трябва да се нахраня. — Стоеше до вратата, обвил с ръце раменете си, сякаш му беше студено.
— Какво очакваш, да отворя вратата и да ти поръчам вечеря? — попитах.
— Искам разрешение да отида да се нахраня — отговори той. Намръщих се на думите му, но казах:
— Намери някой от донорите ни и се обслужи. Но имай предвид, че трябва да е от нашите. Тук не можем да ловуваме.
Деймиън кимна и изпъна рамене. Усещах, че е гладен, но за прегърбената му стойка имаше друга причина.
— Няма да ловувам.
— Добре — рекох аз.
Той се поколеба с ръка на дръжката. Беше с гръб към мен, но каза тихо:
— Може ли да изляза да се нахраня?
Погледнах към Ашър.
— На теб ли говори?
Той поклати глава:
— Не мисля.
— Разбира се, върви.
Деймиън отвори вратата и се измъкна навън. Остави я леко открехната.