— Какво му е напоследък? — попитах аз.
— Мисля, че той трябва да ти отговори на този въпрос — отвърна Ашър.
Обърнах се и го изгледах.
— Това пък какво означава? Че не можеш или че не искаш да отговориш?
Ашър се усмихна широко, без да се притеснява от белязаната половина на лицето си. Ходеше на консултации при пластичен хирург в Сейнт Луис. Досега никой не беше се опитвал да премахне пораженията от светена вода по кожата на вампир и не бе сигурно дали това е възможно, обаче лекарите бяха оптимисти. Оптимисти, но и предпазливи. Първата операция беше насрочена за след няколко месеца.
— Това означава, Анита, че някои страхове са много лични.
— Да не би да ми казваш, че Деймиън се страхува от мен? — дори не се опитах да прикрия удивлението в гласа си.
— Казвам ти, че трябва да говориш направо с него, ако искаш отговор.
Въздъхнах.
— Чудесно, точно това ми трябваше. Още един труден за разбиране мъж в живота ми.
Ашър се засмя и смехът се плъзна по голите ми ръце като милувка, от която кожата ми настръхна. Единственият друг вампир, който можеше да ми въздейства така, беше Жан-Клод.
— Престани — казах.
Той ми се поклони ниско.
— Приеми най-искрените ми извинения.
— Глупости. Отивай да вечеряш. Мисля, че върколаците планират някакво парти или церемония.
— Един от нас трябва винаги да е с теб, Анита.
— Чух ултиматума на Жан-Клод — погледнах го и не можах да прикрия изненадата, която се изписа на лицето ми. — Наистина ли мислиш, че ще те убие, ако с мен се случи нещо?
Ашър ме изгледа с тези свои светли очи.
— Твоят живот е по-важен за него от моя, Анита. Ако не беше така, щеше да е в моето легло, а не в твоето.
Имаше логика, но…
— Ако собственоръчно те убие, нещо в него ще умре.
— Но все пак ще го направи — каза Ашър.
— Защо? Защото е казал, че ще го направи?
— Не, защото винаги ще се пита дали не съм те оставил да умреш като отмъщение за неуспеха му да защити Джулиана.
Ох. Отворих уста да кажа още нещо и телефонът иззвъня. Чух кънтри музика и гласа на Даниел, тих и паникьосан.
— Анита, намираме се в „Щастливият каубой“ на главната улица. Можеш ли да дойдеш при нас?
— Какво има, Даниел?
— Майка ми намери жената, която повдигна обвинение срещу Ричард. Иска да я накара да си признае, че лъже.
— Бият ли се вече? — попитах.
— Крещят си.
— Тя е поне четирийсет и пет килограма по-слаба от теб, Даниел. Просто я метни на рамо и я изнеси оттам. Тя само ще влоши нещата.
— Тя ми е майка. Не мога да го направя.
— По дяволите — викнах.
Ашър попита:
— Какво е станало?
Поклатих глава.
— Ще дойда, Даниел, но се държиш като истински бъзльо.
— Предпочитам да се разправям с всички мъже в бара, отколкото с майка ми.
— Ако направи голям скандал, току-виж желанието ти се изпълни — и затворих. — Не мога да повярвам.
— Какво? — попита отново Ашър.
Обясних му възможно най-накратко. Даниел и госпожа Зееман бяха отседнали в мотел наблизо. Ричард не ги бе допуснал в бунгалата, защото тук гъмжеше от превръщачи. Сега съжалих, че не бяхме ги настанили по-близо до нас.
Би трябвало да си сменя изцапаната с кръв блуза, но нямаше време. Нито миг покой за гадните.
Големият въпрос беше какво да правя с Ричард. Той щеше да настоява да дойде с нас, а аз не исках да припарва до госпожица Бети Шафър.
Законът не му забраняваше да влезе в бара и да седне до нея. Нямаше съдебна заповед да стои настрани от момичето. Но ако шерифът научеше, че не сме напуснали града, щеше да си намери оправдание да върне Ричард зад решетките. И нещо ми подсказваше, че повторното задържане на Ричард щеше да е далеч по-неприятно от първото. Днешната им засада се бе провалила. Те са разочаровани и уплашени. Този път щяха да наранят Ричард. По дяволите, може да наранят и майка му. Щеше да ми се наложи да поговоря с Шарлот Зееман. Обаче тук бях на едно мнение с Даниел. По-скоро бих влязла в схватка с целия бар, отколкото да разговарям с майка му. Добре че поне нямаше да ми става свекърва. Ако ми се наложеше да я фрасна, тази мисъл беше почти успокояваща.
11
С Ричард стигнахме до компромисно решение. Щеше да дойде с нас, но се закле, че няма да слиза от колата. Взех със себе си Шанг-Да, Джамил и Джейсън, за да съм сигурна, че наистина ще остане вътре; ако работата загрубееше, не бях убедена, че ще му попречат да се намеси, пък било то и за негово добро. Но това беше единственото, което можех да направя. Понякога трябва да се примириш и с толкова, след като не ти остава нищо друго.
„Щастливият каубой“ — едно от най-нелепите имена за бар, което някога съм чувала — се намираше на главната улица. Представляваше двуетажна постройка, която трябваше да прилича на дървена къща, но не приличаше. Може би заради табелата с неоновия кон и каубоя на гърба му. Примигващите лампички създаваха илюзията, че жребецът от време на време се изправя на задните си нозе, а ездачът му с ръка си повдига шапката. Каубоят не изглеждаше особено щастлив, че язди неонов кон, но може би си внушавах. Аз определено не бях щастлива, че съм тук.