Джамил се отдръпна, без да пуска раменете ми. Ноздрите му потръпваха.
— Ричард… усетих миризмата на нашия Улфрик. Но как?
Зейн се притисна в гърба ми и отърка лице в косата ми. Чери се би свила в краката ми като ембрион.
— Тя е вашата лупа. Свързана е с вашия Улфрик.
Джамил се отдръпна от мен сякаш със страх.
— Не може да е свързана с Ричард. Тя не е ликой.
Тръгнах към него и Зейн се свлече на колене зад мен. Чери ме пусна неохотно. Те се сгушиха един в друг и се прегърнаха. Спрях се да ги погледна и попитах:
— Добре ли сте?
Зейн кимна.
— Виждал съм и преди да призоваваш силата на белезите, но никога не съм те докосвал, докато в теб се влива силата на Улфрик. Усещането е главозамайващо.
Бледата Чери се взираше безмълвно в мен с широко отворени очи.
— Ами да — съгласи се Джейсън.
Той продължаваше да стои в далечния край на стаята, беше кръстосал ръце пред голите си гърди и разтриваше бицепсите и раменете си, сякаш му беше студено. Но не му беше студено.
Обърнах се отново към Джамил.
— Аз съм свързана с Ричард. Връзката между нас не е като връзката между него и друг ликантроп, но все пак е връзка.
— Ти си човешкият слуга на Жан-Клод — каза Джамил.
Мразех това определение, но технически погледнато, беше точно така.
— Да, а Ричард е вълкът на повикване на Жан-Клод.
— Той не може да призове нашия Улфрик, сякаш му е куче. Ричард не се подчинява на прищевките на вампира.
— Аз също — казах. — Понякога си мисля, че двамата с него сме прекалено голяма хапка за устата на Жан-Клод.
Вратата на бунгалото се отвори без почукване и без предупреждение. Влезе Ашър, понесъл на ръце Натаниел. Дребният леопардлак беше загърнат със сакото му. Виждаха се само краката му, бледи и боси.
Втурнах се към тях.
— Какво е станало?
Ашър остави Натаниел по гръб на леглото. Леопардлакът беше гол под сакото. Той направи опит да се обърне странично и да се свие, но Ашър го спря, помъчи се да изпъне краката му и да го накара да лежи неподвижно.
— Не мърдай, Натаниел.
— Боли! — гласът му беше приглушен и трепереше от болка.
Коленичих до леглото и докоснах лицето му. Той ме погледна и очите му бяха толкова изцъклени, че им се виждаше бялото. От отворената му уста се изплъзна кратък стон. Пръстите му се вкопчиха в покривката на леглото, сякаш имаше нужда да се държи за нещо, независимо какво. Аз му подадох ръка и той я стисна с такава сила, че му обърнах внимание да не ми я счупи.
Натаниел промърмори „съжалявам“, изви гръбнак и тялото му се загърчи. При нормални обстоятелства гледката на голата му плът щеше да ме смути, но сега бях прекалено изплашена. На гърдите му имаше кървящи разрези, но те изглеждаха плитки. Не виждах никаква видима причина да изпитва такава болка.
Чери изчезна в банята. Не подозирах, че медицинска сестра може да се впечатли толкова лесно.
— Кой ти причини това? — попитах аз.
— Той е послание до нас от местните вампири — отговори вместо него Ашър.
— Какво послание?
Натаниел се гърчеше върху леглото, сграбчил и двете ми ръце. Две сълзи се търкулнаха бавно по бузите му.
— Непрекъснато ме питаха защо сме дошли тук — той отметна глава и зърнах за миг нещо на врата му.
Освободих едната си ръка и отместих дългата кестенява коса, за да разгледам мястото. По гладката кожа на шията му имаше следи от вампирски зъби. Ухапването беше чисто, без разкъсвания, но кожата около него беше малко по-тъмна от нормалното.
— Това някой от вас ли го направи? — попитах аз.
— Аз пих кръв от свивката на ръката му — отговори Ашър. — Това е работа на Колин.
Тялото на Натаниел се отпусна върху леглото. Спазъмът — или каквото там беше — преминаваше.
— Казах им, че сме дошли, за да спасим Ричард. Повтарях им истината отново и отново — ръката му стисна конвулсивно моята и той затвори очи, сякаш го бе връхлетяла вълна от болка. След няколко секунди ги отвори и ръката му охлаби хватката си. — Не искаха да ми повярват.
Чери излезе от банята. Направи внимателен, но решителен опит да ме отстрани от пътя си, обаче Натаниел се вкопчи в ръката ми. Тогава Чери ме накара да коленича до горния край на леглото. Така Натаниел пак можеше да ме държи, но нямаше да й преча. Тя започна да преглежда раните на гърдите му. Държеше се много хрисимо, чак прекалено, но когато някой пострадаше, ставаше съвсем различна. Превръщаше се в медицинската сестра Чери, сякаш дяволската кучка в кожени дрехи беше тайното й „аз“.