— Имаш ли аптечка в това бунгало? — попита ме тя.
— Не — отговорих.
— Аз имам в куфара в другото бунгало — каза Чери.
— Ще го донеса — предложи Джейсън и се запъти към вратата.
— Чакай — обадих се аз. — Джамил, отиди с него. Не искам други пострадали тази вечер.
Никой не се опита да спори с мен. Случваше се за пръв път. Двамата върколаци просто тръгнаха към вратата. Деймиън се отмести, за да им направи път. Затвори вратата след тях и се облегна на нея. Очите му бяха станали яркозелени като смарагди и сякаш пламтяха. Кожата му бе придобила онзи полупрозрачен, почти светещ вид, който се получава, когато вампирите започнат да губят човешкия си облик. При по-низшите вампири става такава под въздействието на силни емоции като страх, похот или гняв.
Погледнах Ашър. Той изглеждаше… нормално. Стоеше до леглото, а красивото му трагично лице беше безизразно. Като изражението на Жан-Клод, когато крие нещо.
— Мислех, че Колин ще ни нападне директно или ще ни остави на мира — казах аз. — Никой нищо не ми е споменавал за подобни гадости.
— Това беше… неочаквано — рече Ашър.
— Обясни ми го тогава.
Деймиън се оттласна от врата и закрачи из стаята, всяка негова крачка издаваше ярост.
— Измъчвали са го, защото им е харесало. Те са вампири, но не се хранят само с кръв.
— Какво имаш предвид, Деймиън?
— Пирували са с неговия страх.
Преместих поглед от пламналото му лице към Ашър, после го върнах върху Деймиън.
— В буквалния смисъл, така ли?
Той кимна.
— Онази, която ме направи вампир, беше като тях. Можеше да се храни със страх, сякаш пие кръв. Дни наред се хранеше само с ужас, после внезапно минаваше на кръв. Но тя не просто се хранеше, а устройваше истинска касапница. Връщаше се омазана с кръв. И ме караше… — гласът му заглъхна. Той ме погледна: очите му бяха станали като истински зелени пламъци, сякаш силата му прогаряше очните кухини. — Почувствах го, когато се срещнахме с Колин. Подуших го. Той е като нея. Той е нощен хаг, мора.
— Какво, по дяволите, е нощен хаг, мора? И какво имаше предвид, като каза, че си се срещнал с Колин? Мислех, че просто си спасил Натаниел.
— Не, те ни го върнаха — отвърна Ашър. — Ако не го бяхме видели, посланието нямаше да е пълно.
Чери ни прекъсна:
— Пулсът му е едва доловим, а кожата — студена и влажна. Започва да изпада в шок. Разрезите по гърдите му са плитки. Дори две вампирски ухапвания за една нощ не биха го докарали до такова състояние. Обикновено се възстановяваме по-бързо.
— Има и трето ухапване — намеси се Ашър.
Гласът му прозвуча спокойно, сякаш не изпитваше никакви емоции.
Чери огледа от горе до долу тялото на Натаниел, после докосна бедрото. Разтвори краката му.
— Разбира се, бедрената артерия. Защо цветът на кожата е променен и при двете ухапвания? — тя докосна бедрото от вътрешната му страна. — Кожата е почти студена.
Натаниел се преви от болка върху леглото. Пусна ръката ми и протегна ръце, сякаш искаше да ме прегърне. Сграбчи ме за горната част на ръката и за блузата. Очите му гледаха безумно.
— Боли.
— Какво те боли? — попитах го аз.
— Ухапванията са замърсени — каза Ашър.
— В какъв смисъл замърсени?
— Все едно в тях има отрова.
— Той е превръщач, те имат естествен имунитет срещу отрови — възразих аз.
— Не и срещу тази.
— Каква е тази отрова? — попита Чери.
На вратата се почука. Гласът на Джейсън:
— Ние сме.
Деймиън ме погледна. Блясъкът на очите му беше намалял, а кожата му беше възвърнала почти напълно нормалния си млечен цвят.
Кимнах.
Той отвори вратата. Джейсън влезе с аптечка за първа медицинска помощ, по-голяма от сак за кратки пътувания. Може би Чери е била скаут в някой от предишните си животи. Джамил следваше Джейсън като голяма тържествена сянка.
— Отрова, срещу която няма да помогне нищо в тази аптечка — обади се Ашър.
Изгледах го, внезапно осъзнала смисъла на думите му.
— Искаш да кажеш, че той… — не можах да го изрека.
— Ще умре — довърши Ашър със същия спокоен, дори леко развеселен тон, с който говореше, откакто бяха влезли в бунгалото.
Изправих се, но ръцете на Натаниел ме държаха. Погледнах към Чери и тя се приближи, за да ми помогне да се освободя. Исках да кажа на Ашър неща, които Натаниел не трябваше да чува. Зейн пропълзя върху другата половина на леглото. Натаниел го сграбчи за ръката. После се сгърчи от нов спазъм. Зейн и Чери го притиснаха към леглото, с огромната сила на ръцете си го задържаха неподвижно. Двамата леопардлаци ме гледаха, а Натаниел се мяташе, подбелил очи. Зейн и Чери ме гледаха. Аз бях тяхната Нимир-ра, тяхната кралица. Трябваше да ги защитавам, а не да ги въвличам в такива гадости.