Извърнах се от обвинителните им погледи, изпълнени с очакване, и двамата с Ашър се оттеглихме до вратата.
— Какво искаш да кажеш с това, че ще умре?
— Нали си виждала вампири, които се разлагат и после възстановяват плътта си?
— Да, и?
— Един от тях е ухапал Натаниел.
— И мен са ме хапали. Джейсън също беше ухапан от такъв вампир. Но с нас не се случи нищо подобно.
Хвърлих поглед през рамо и видях, че Джейсън държи ръката на Натаниел, а Чери почиства раните на гърдите му. Нещо ми подсказваше обаче, че превързването на разрезите няма да помогне.
Джамил и Деймиън се присъединиха към нас. Застанахме в малък кръг и продължихме да говорим, докато Натаниел крещеше.
— Това е един от най-редките таланти. Мислех, че го владее само Morte d’Amour, Любовницата на смъртта, която е член на съвета. Колин е подбрал внимателно посланието си. Разрезите са причинени от разстояние и са демонстрация на сила.
— Жан-Клод не може да наранява от разстояние — казах аз.
— Не. И никой друг не е способен да предизвика разлагане с ухапването си. Поне никой в тази страна.
— Разлагане — обади се Джамил. — Какво по-точно имаш предвид?
Чери се приближи до нас с марли в ръцете. Бледите лунички изпъкваха като мастилени пръски на внезапно пребледнялата й кожа. По марлите имаше някаква жълто-зелена гадост.
— Изтича от раните в гърдите му — каза тихо тя. — Какво е това, по дяволите?
Всички погледнахме към Ашър, дори Деймиън. Но аз бях тази, която го каза на глас:
— Той гние. Разлага се приживе.
Ашър кимна.
— Разложението е в кръвта му. Ще се разрасне и той ще изгние.
Погледнах пак към леглото. Джейсън говореше тихо и нежно на Натаниел и го галеше по главата, сякаш успокояваше болно дете. Зейн ме гледаше.
— Трябва да има нещо, което можем да направим — казах аз.
Лицето на Ашър беше по-безизразно и предпазливо от когато и да било. Един от спомените на Жан-Клод за Ашър ме връхлетя с такава сила, че пръстите ми изтръпнаха. Разпознах положението на раменете му. Годините наблюдения ми позволиха да разчета с лекота езика на тялото му. Повече години, отколкото самата аз бях живяла.
— Какво криеш, Ашър?
Той ме погледна с бледите си, чисти, празни очи, обрамчени с прекрасни златисти мигли като блестяща дантела. И се усмихна. Усмивката му беше точно каквато би трябвало да бъде: радостна, чувствена, сърдечна. Тя прониза сърцето ми като нож. Припомних си времето, когато цялото му лице беше красиво. Припомних си времето, когато от тази усмивка ми спираше дъхът.
Тръснах глава. Физическото усилие ми помогна. Отърсих се от спомените. Те избледняха, но не забравих това, което бях видяла и което знаех.
— Ти знаеш как да го спасим, нали?
— Колко силно желаеш да го спасиш, Анита? — сега гласът му не беше неутрален, а прозвуча почти гневно.
— Аз го доведох тук, Ашър. Аз го изложих на опасност. И съм длъжна да го защитя.
— Мислех, че той е този, който би трябвало да те пази — рече вампирът.
— Той е подвижна храна, Ашър. Знаеш го. Натаниел не е в състояние да защити дори себе си.
Ашър издиша шумно:
— Натаниел е pomme de sang.
— Какво е това, по дяволите?
— Означава кървава ябълка. Така Съветът нарича всички, които са станали доброволно храна.
Деймиън довърши мисълта му:
— Всеки вампир, който се храни от pommes de sang, е длъжен да ги защитава, както овчар варди овцете си от вълци.
Той погледна към Ашър, докато го казваше, и погледът му не беше никак приятелски. Очевидно се заформяше конфликт между тях, но сега не му беше времето.
Докоснах Ашър по ръката. Беше твърда като дърво, в нея нямаше капчица живот. Той се изолираше от мен, от тази стая, от всичко, което се случваше. Щеше да остави Натаниел да умре, без да направи и най-малкия опит да го спаси. Неприемливо.
Насилих се да стисна тази дървена, мъртва ръка. Мразех, когато плътта на Жан-Клод ставаше такава. Това ми напомняше какъв е в действителност… и какъв не е.
— Не го оставяй да умре, не и по този начин. Моля те, mon chardonneret.
Щом чу галеното име, което Жан-Клод му бе измислил преди години, Ашър подскочи, сякаш го бях ударила. Прякорът му означаваше „щиглецо мой“ и звучеше глупаво на английски. Но лицето му изобщо не изглеждаше глупаво. Той беше почти шокиран.
— Никой не ме е наричал така от над двеста години насам — ръката под пръстите ми омекна и се изпълни отново с топлина и живот.
— Почти не си позволявам молби, но сега те моля.
— Толкова много ли означава за теб? — попита вампирът.