— Знам, че си свикнала да пристигаш на бял кон и да спасяваш положението, Анита, но има битки, които не може да се спечелят — каза Ашър.
Деймиън се беше свлякъл на колене и се взираше в ръцете си. Той съдра ръкавите на ризата си. Гниещата плът беше стигнала до средата на предмишниците му. Един нокът се откъсна от пръста му и падна на пода, а от раната изригна нещо тъмно и зловонно. Миризмата се появи отново, сладникава и нездрава.
— Веднъж излекувах Деймиън от разрез по лицето — казах аз.
Той се засмя, но смехът му беше горчив.
— Не е порязване от бръснене, Анита — вампирът откъсна очи от разпадащата се плът и ги вдигна към мен. — Дори и ти не можеш да ме излекуваш от това.
Паднах на колене пред него и посегнах към ръцете му. Деймиън се дръпна рязко настрани.
— Не ме докосвай!
Сложих ръцете си върху неговите. Кожата му беше гореща на пипане, сякаш разложението го изгаряше отвътре. Освен това беше толкова мека, че сякаш при по-силно натискане щеше да поддаде под пръстите ми като загнила ябълка. Гърлото ми се сви.
— Деймиън, аз… съжалявам.
Господи, нямах думи да опиша какво чувствам. Хиляда години „живот“ — и той го беше пожертвал заради мен. Ако не го бях помолила, никога нямаше да поеме подобен риск. Вината беше моя.
Погледът му беше благодарен, но пълен с болка. Той издърпа внимателно ръцете си от моите. Внимаваше да не ги притисне твърде силно. Изглежда и двамата се страхувахме, че пръстите ми може да пробият кожата и да потънат в плътта под нея.
Лицето му се сгърчи от болка и от устните му се откъсна кратък звук. Сетих се за Натаниел и крясъка колко много боли.
Върховете на пръстите му се пръснаха като презрял плод и оплискаха пода с някаква черно-зеленикава течност. Няколко капки от нея паднаха върху едната ми ръка. Вонята се засили до гадене.
Не изтръсках капките от ръката си, въпреки че ми се искаше. Идеше ми да се разкрещя и да ги смачкам с един удар, сякаш бяха паяци. Лицето ми остана спокойно, но напрежението, което изпитвах, се усети в гласа ми.
— Най-малкото съм длъжна да направя опит да те излекувам.
— Как? — попита Ашър. — Как смяташ да го излекуваш? Това не е възможно дари за теб.
Деймиън изхленчи тихо. Тялото му се разтресе, лицето му се сгърчи, шията му затрепери и той закрещя. Безсловесно, безнадеждно.
— Как? — попита отново Ашър.
— Не знам! — изкрещях на свой ред.
— Само първият му господар, онзи, който го е спасил от гроба, има шанс да го излекува.
Погледнах към него.
— Веднъж вдигнах Деймиън от ковчега. Стана случайно, но той откликна на зова ми. А веднъж попречих на… душата му или каквото е там да напусне тялото му. Между нас има някаква връзка.
— Как успя да го вдигнеш от гроба? — попита Ашър.
— С некромантия. Аз съм некромант, Ашър.
— Не знам нищо за некромантията — рече той.
Вонята се засили. Започнах да дишам през устата, но усещах мириса в гърлото си. Страхувах се да погледна към Деймиън. Обърнах се бавно като герой във филм на ужасите, който усеща, че чудовището е зад гърба му, и се бави да го погледне, защото знае, че ще полудее завинаги. Но някои неща са по-ужасни и от най-ужасния кошмар. Гниенето се беше разпростряло над лактите. От опаката страна на ръката му се виждаше гола кост. Заради миризмата всички, освен нас тримата се бяха отдръпнали назад. Аз стоях на колене в локва от разлагащата се плът на Деймиън. Ашър остана наблизо, но само аз бях на една ръка разстояние от Деймиън.
— Ако бях негов господар, какво щях да направя?
— Щеше да пиеш от кръвта му и да поемеш разложението в себе си, както ние направихме за Натаниел.
— Не знаех, че вампирите се хранят един от друг.
— Не си пият кръвта, за да се хранят с нея — обясни Ашър. — Има много причини да обменяме кръв. Храненето е само една от тях.
Гледах как чернотата се разлива под кожата на Деймиън като мастило. Можех буквално да видя как се движи под плътта му.
— Не мога да изсмуча разложението — казах аз.
— Но аз бих могъл — Гласът на Деймиън беше хриплив от болка.
— Не! — каза Ашър.
Той направи заплашителна крачка към нас. Усетих силата му като удар с камшик.
Деймиън трепна, но вдигна очи към другия вампир. После протегна умолително ръце към него.
— Какво става? — попитах аз, като местех погледа си от единия към другия.
Ашър поклати глава вбесен, но с неразгадаем вид. После чертите му се отпуснаха и изгладиха. Той криеше нещо.
— Е, не — рекох аз и станах права. — Кажи ми какво имаше предвид Деймиън.
Никой не проговори.
— Кажи ми! — изкрещях в спокойното вече лице на Ашър.
Той продължи да ме гледа с безизразно и невъзмутимо лице на кукла.