— По дяволите, някой да ми каже какво имаше предвид Деймиън. Как би могъл да изсмуче собственото си разложение?
— Ако… — започна Деймиън.
— Не — прекъсна го Ашър и го заплаши с пръст.
— Ти не си ми господар — каза Деймиън. — Трябва да отговоря.
— Затваряй си устата, Ашър — рекох аз. — Млъкни и го остави да говори.
— Нима ще я накараш да рискува всичко заради теб? — попита Ашър.
— Не е задължително да е тя. Просто трябва да е някой, чиято кръв не е изцяло човешка — каза Деймиън.
— Кажи ми — заповядах му аз. — Веднага.
Деймиън заговори с припрян шепот, а гласът му трепереше от болка.
— Ако пия кръв от някой достатъчно… могъщ, може би… — той потръпна, но се овладя и продължи с още по-немощен глас. — Може би ще успея да поема достатъчно от силата му, за да… се излекувам сам.
— Но ако този, от когото пие кръв, не е достатъчно силен, за да приеме разложението в себе си, тогава и двамата ще загинат по начина, по който умира Деймиън в момента — каза Ашър.
— Съжалявам — обади се Джейсън, — но мен не ме бройте.
— И мен — рече Зейн.
Джамил стоеше в другия край на стаята със скръстени ръце. Той не каза нищо, само поклати глава.
Чери беше коленичила до леглото. И тя не каза нищо, а ме изгледа с оцъклени от ужас очи.
Обърнах се към Ашър.
— Трябва да съм аз. Не мога да искам от никой друг да поеме такъв риск.
Ашър ме сграбчи отзад за косата с толкова бързо движение, че изобщо не го забелязах. Той изви лицето ми обратно към Деймиън.
— Така ли искаш да умреш, Анита? Така ли? Така ли!
Процедих през зъби:
— Пусни ме, Ашър. Веднага!
Той освободи бавно косата ми.
— Не го прави, Анита. Моля те, недей. Рискът е прекалено голям.
— Прав е — гласът на Деймиън прозвуча като шепот, съвсем тихо, та се изненадах, че изобщо го чувам. — Може и да ме излекуваш, но това е… самоубийство.
Разложението беше обхванало целите му ръце и се плъзгаше като някаква зловредна сила под ключиците му. Почувствах как сърцето тупти в гърдите му с цвят на слонова кост. Усетих го като втори пулс в собствената си глава. Вампирското сърце рядко тупти, но неговото сега туптеше.
Бях толкова уплашена, че усетих метален вкус в устата си. Връхчетата на пръстите ми изтръпнаха от желание да побягна. Не можех да остана в тази стая и да гледам как Деймиън се разлива в зловонна локва. Някаква част от мозъка ми крещеше да бягам. Да избягам далече, където няма да ми се налага да го гледам и където със сигурност няма да се наложи разлагащите се ръце да ме докоснат.
Поклатих глава. Вперих поглед в Деймиън: не в гниещата плът, а в неговото лице, в очите му. Вгледах се в тези зелени очи, които приличаха на два изумрудени пламъка. Каква ирония — той се разлагаше и разпадаше, но най-хубавото у него оставаше непокътнато. Кожата му беше като полирана слонова кост и блестеше подобно на бял скъпоценен камък. Косата му блестеше като шлифован рубин, а очите му, тези изумрудени очи… Вгледах се съсредоточено в него, опитвайки се да го видя такъв, какъвто беше в действителност.
Отметнах косата си на една страна и оголих шия.
— Направи го — свалих ръка и косата скри отново шията ми.
— Анита — каза той.
— Направи го, Деймиън, направи го. Сега. Моля те, докато не съм изгубила смелост.
Той пропълзя до мен. Отмести косата ми с ръка от почерняла плът и кости. Остави по рамото ми следа от нещо тежко и плътно. Усетих как това плътно нещо се плъзга надолу по блузата ми като охлюв. Съсредоточих се върху приглушения блясък на кожата му и върху несъвършената извивка на носа му, който някой беше счупил преди векове, разваляйки перфектния му профил.
Но това не беше достатъчно. Обърнах глава на една страна, така че да не се налага да ме докосва повече от необходимото. Видях как главата му се напрегна, преди да ме захапе, и затворих очи. Усещането беше като пробождане с игли и не се подобри. Деймиън не беше достатъчно силен, за да ме омае с очи. Нямаше да се получи магия, която да прогони болката.
Устата му се залепи за раната и той започна да пие. Казах си, че трябва да се опитам да влея силата си в него или да отслабя защитата си и да го допусна до силата си, да му позволя да пие от нея. Но после, няколко секунди след като зъбите му бяха пробили кожата ми, между нас лумна нещо. Сила, връзка, магия. Каквото и да беше, накара ме цялата да настръхна.
Деймиън се сгуши в мен, притиснал гърди в моите, и силата ни заля със звук, който изпълни стаята като стон. Осъзнах замаяно, че се е появил вятър и той идва от нас. Вятър, възникнал от хладното докосване на вампира и смразяващия контрол на некромантията. Вятър, създаден от нас.