Кожата скърцаше и стенеше при всяко мое движение. При други обстоятелства може би щеше да ми бъде интересно, но при сегашните беше дразнещо. Важен съвет по безопасност: не се опитвайте да се прокраднете до някой, ако сте с нови кожени дрехи. Или поне не до някой, който има свръхестествен слух. Разбира се, тази нощ ние не се опитвахме да се промъкнем незабелязано до когото и да било. Вампирите знаеха, че идваме.
Хората на Върн бяха предали съобщението. Когато Ричард се появи, подозренията ми бяха забравени. Върн заяви, че е казал на вампирите къде и защо искаме да се срещнем с тях, а Ричард, разбира се, му повярва. Честно казано, и аз му повярвах, но още се измъчвах от факта колко лесно Ричард бе приел думите му за истина.
Разбира се, Ричард бе посещавал глутницата на Върн всяко лято в продължение на няколко години. Той ги смяташе за свои приятели. Аз уважавах приятелството, просто невинаги му имах пълно доверие. Тоест нямах доверие на приятелите на другите. На моите вярвах, защото вярвах в собствената си преценка. Което очевидно означаваше, че все още не вярвах в преценката на Ричард. Не, не вярвах.
Мисълта за него ми беше достатъчна. Усетих го как се движи от лявата ми страна като топло присъствие в лятната нощ. За момент почувствах как крачи. Усетих ритъма на вървящото му тяло. Когато прогоних образа, изпитах нещо като замайване и залитнах.
Зейн ме хвана за ръката.
— Добре ли си?
Кимнах и се отдръпнах от него. Все още не го познавах достатъчно добре. Не обичам да разкривам емоциите си пред хора, които не познавам. Но щом се отдръпнах, усетих как той се отдалечава от мен. Не ми беше нужна магия, за да разбера, че съм наранила чувствата му. Аз бях неговата Нимир-ра, неговата кралица, би трябвало да го харесвам или поне да не изпитвам неприязън към него. Не бях сигурна дали едно извинение от моя страна няма да влоши още повече нещата, затова си замълчах.
Зейн ме остави и продължи през гората. Беше с кожения панталон, жилетката и ботушите, както по време на полета. Забавно, но личният му гардероб се беше оказал съвсем подходящ за тази вечер.
Ричард спря да върви и се загледа в мен през метрите, които ни деляха. Той беше с черен кожен панталон и черна копринена риза, която прилепваше към новото му, по-мускулесто тяло. Беше вдигал тежести от последния път, когато Жан-Клод му взе мерки за ризите. Стоеше целият в черно — цвят, в който никога не го бях виждала облечен. Лунната светлина бе достатъчно силна, за да различа основните черти на лицето му, само очите му бяха потънали в сянка, сякаш беше сляп. Въпреки разстоянието, което ни делеше, можех да го усетя като гореща линия в тялото си.
По-рано тази вечер от Ашър изпитах възбуда. Но сега, в горещата лятна гора, като гледах как лунната светлина се отразява от копринените и кожените дрехи на Ричард, а косата се разстила като мек облак около раменете му, гърдите ми се стегнаха не от страст, а от мъка, защото той вече не беше мой. Независимо дали ми харесваше, или не, независимо дали го исках, или не, винаги щях да съжалявам, че не съм спала с Ричард. В миналото бях имала възможност за интимни преживявания и с други мъже, но до този момент никога не бях съжалявала, че съм казвала „не“. Всъщност винаги се бях чувствала така, сякаш съм избягнала прострелване с куршум. Единствено за Ричард съжалявах.
Той тръгна към мен. Това ме накара да извърна поглед, сякаш бяхме в ресторант или нещо подобно и ме бяха хванали да зяпам бившия си приятел. Припомних си една нощ малко след колежа, когато бях на заведение заедно с приятели и видях бившето ми гадже с новата му приятелка. Тогава той се запъти към мен, сякаш възнамеряваше да ни запознае, а аз избягах в дамската тоалетна и не си подадох носа оттам, докато една от приятелките ми не дойде, за да ми каже, че сметката е платена. Преди четири години бях избягала, защото онзи ме беше зарязал и очевидно не му липсвах. Сега останах на мястото си, но не защото аз бях зарязала Ричард. Останах на мястото си, защото гордостта не ми позволяваше да избързам сред дърветата, като се престоря, че не съм побягнала. Напоследък рядко бягах.