Така че стоях неподвижно в сребристия мрак и чаках с разтуптяно сърце Ричард да се приближи до мен.
Джамил и Шанг-Да спряха заедно в мрака и гледаха към Ричард, но не направиха опит да го последват, сякаш им бях казала да стоят настрана. Шанг-Да не изглеждаше доволен и това си личеше дори от разстояние. Доколкото виждах, той не се беше преоблякъл. Все още беше с черния костюм, ризата и останалите аксесоари.
Ричард се спря на около две крачки от мен. Приведе глава и ме изгледа, без да казва нищо. Не успях да разчета изражението му, но не исках да влизам отново в съзнанието му.
Наруших първа мълчанието:
— Съжалявам за случилото се, Ричард. Не исках да нахлувам в теб по този начин. Още не съм се научила да контролирам добре белезите.
— Няма нищо — рече той.
Защо ли гласовете на тъмно винаги звучат по-интимно?
— Одобряваш ли плана на Ашър за тази вечер? — попитах аз, за да не продължим да се гледаме мълчаливо.
Върн беше научил от Мира, че според Колин Ашър е дошъл да заеме мястото му. И двамата господари бяха на една и съща възраст. Колин беше по-могъщ, но повечето от тази допълнителна сила може би идваше от връзките, които го правеха Господар на града. За пръв път някой ми казваше, че статутът на Господар на града дава допълнителна сила. Човек се учи, докато е жив.
— Доколкото разбрах, Ашър трябва да убеди Колин, че не иска да превземе поста му — рече Ричард.
Според решението на Ашър единственият начин беше да убеди Колин, че е хлътнал по мен и по Жан-Клод. Честно казано, не бях сигурна дали планът ми харесва. Но всички, включително Ричард, се съмнявахме местните вампири да повярват, че заради приятелството и носталгията Ашър ще се задоволи с досегашната си позиция. В едно отношение вампирите са досущ като хората: по-скоро ще повярват на сексуално обяснение, отколкото на нещо невинно. Дори смъртта не премахва присъщия ни начин да мислим най-лошото за някого, вместо най-доброто.
— Не е моя работа какво правиш или с кого го правиш, забрави ли? — тонът му беше много по-равнодушен от самите думи.
— Изпитах смущение в банята. Хвана ме неподготвена.
— Спомням си — той поклати глава. — Ако искаме да се перчим със силата си тази нощ, ще се наложи да използваме белезите.
— Мира им е казала, че си търсиш нова лупа. Те знаят, че не сме двойка — рекох аз.
— Няма да им правим демонстрация на семейно щастие, а на сила — той ми протегна ръка.
Вперих очи в нея. Последната ни лятна разходка в гората се беше състояла в нощта, в която той уби Маркус. Нощта, когато всичко се обърка.
— Не мисля, че съм готова за нова разходка през гората, Ричард.
Ръката му се сви в юмрук.
— Знам, че се издъних онази нощ, Анита. Никога не се бях преобразявал пред очите ти, а го направих върху теб, без да имаш възможност да избягаш. Мислех много за това. Не бих могъл да избера по-лош начин да ти покажа какъв съм в действителност. Знам го и съжалявам, че те изплаших.
Беше много повече от изплашване, но си замълчах. Щом поднася извиненията си, ще ги приема.
— Благодаря ти, Ричард. Не исках да те нараня. Просто…
— Не успя да се справиш със ситуацията.
Въздъхнах.
— Не успях.
Той ми протегна отново ръка.
— Съжалявам, Анита.
— И аз, Ричард.
Той се усмихна леко.
— Никаква магия, Анита, просто твоята ръка в моята.
Поклатих глава.
— Не, Ричард.
— Страхуваш ли се?
Изгледах го.
— Ще се докосваме, когато се наложи да използваме белезите; но не тук, не сега.
Ричард посегна да докосне лицето ми и чух как копринената му риза се скъса. Той свали ръка и пъхна три пръста в цепнатината.
— Случва ми се за трети път.
В дупка на другата си ръка мушна цялата си китката. После се обърна и ми показа гърба си. Шевът на раменете му се беше разцепил като зинала уста.
Разхилих се, а не ми се случва често.
— Приличаш на Невероятния Хълк35.
Ричард изду мускулите на ръцете и раменете си като истински културист. Престорената съсредоточена физиономия, която направи, ме разсмя. Копринената му риза се разпра с почти влажен звук. От всички платове коприната се къса с най-близък до разпаряне на плът звук; само кожените материи издават по-жив звук под натиска на острие.
Загорялата му от слънцето кожа изглеждаше бледа през цепките в черния плат, сякаш направени с невидим нож. Той изпъна плещи. Единият ръкав се беше скъсал почти напълно при рамото и висеше над бицепса му. Цепките на гърдите му бяха като две идентични усмивки.
— Усещам течение — каза Ричард.
Той се обърна и ми показа гърба си. Ризата се беше разпрала нацяло и висеше на парцали.