— За боклука е — рекох аз.
— Вдигал съм прекалено много тежести, откакто ми взеха мярка за ризата.
— Още малко и ще станеш прекалено мускулест — отбелязах аз.
— Нима е възможно да бъдеш прекалено мускулест? — попита той.
— Да, възможно е.
— Не ти ли харесва? — Ричард хвана с две ръце предницата на ризата и дръпна.
Коприненият плат се разкъса на черни ивици със звук като приглушен писък. Подхвърли ми ризата. Улових я по рефлекс, без дори да се замисля.
Ричард смъкна през главата си парчето плат, останало на раменете му, и изложи на показ всеки сантиметър от гърдите и раменете си. После изпъна нагоре ръце и всички мускули от стомаха до раменете му набъбнаха.
Дъхът ми спря и за няколко секунди забравих да дишам, а когато се опомних, неволно ахнах. Дотук с невъзмутимостта и разумността.
Той свали ръце и от ризата останаха само ръкавите. Ричард ги изхлузи като стриптийзьор, който сваля дълги ръкавици, и остави копринените парчета да паднат на земята. После ме погледна, гол от кръста нагоре.
— Какво се очаква от мен — да те аплодирам или да кажа: „Леле, господин Зееман, какви рамене“? Знам, че имаш великолепно тяло, Ричард. Не е нужно да ми го навираш в очите.
Той пристъпи напред, докато се озова толкова близо до мен, че почти се докоснахме.
— Каква добра идея.
Намръщих се, защото не схванах какво има предвид.
— Какво е добра идея?
— Да си навреш очите в тялото ми — отговори той толкова тихо, че гласът му прозвуча почти като шепот.
Изчервих се с надеждата, че няма да го забележи в тъмнината.
— Това е израз, Ричард. Знаеш, че не е буквално.
— Знам — каза той, — но е добра идея.
Отстъпих назад.
— Махай се, Ричард.
— Не знаеш пътя до лупанара — рече той.
— Ще го намеря и сама; благодаря все пак.
Ричард посегна да докосне лицето ми и аз едва не се спънах, отскачайки от него. Той ми дари бърза усмивка и хукна между дърветата. Усетих силата му като вятър в платната. Ричард черпеше енергия от гората, от нощта и от луната над главите ни и ако пожелаех, можех да хукна след него, използвайки същата енергия. Но останах, обгърнах с ръце тялото си и напрегнах цялата си воля, за да го блокирам, да прекъсна силата между нас.
Когато се почувствах отново сама, затворена в своята кожа, отворих очи. Джейсън стоеше толкова близо до мен, че подскочих. И същевременно осъзнах колко бях непредпазлива.
— По дяволите, Джейсън, уплаши ме.
— Съжалявам. Реших, че някой трябва да остане до теб, за да се погрижи вампирите да не те отмъкнат.
— Всъщност благодаря ти, оценявам го.
— Добре ли си? — попита той.
— Нищо ми няма.
Джейсън се ухили и лунната светлина беше достатъчна, за да видя веселието в очите му.
— Той става все по-успешен.
— В кое? — попитах аз. — В това да бъде Улфрик?
— В прелъстяването ти — отговори Джейсън.
Зяпнах го.
— Нали знаеш как изревнувах от начина, по който гледаше Ашър?
Кимнах.
— Начинът, по който гледаш Ричард… — поклати глава. — Той не ти е безразличен.
Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно.
— Това няма значение.
— Напротив — възрази Джейсън. — Не те прави щастлива, но е от значение.
Проклета да съм, ако знаех какво да му отговоря. Тръгнахме през гората в посоката, в която бяха изчезнали всички. Не ни трябваха никакви тъпи упътвания.
18
Намерихме лупанара без чужди упътвания. Имахме нюха на Джейсън и моята способност да усещам мъртвите. Бях предполагала, че всички лупанари са еднакви, но когато наближихме, разбрах, че съм грешала. Каквото и да се намираше пред нас, то беше свързано със смърт — стара смърт. Усетих я като неспокоен гроб. Понякога може да се попадне на такъв в горите. Стар гроб, в който някой е бил погребан без ритуал, просто плитка дупка в земята. Мъртвите не обичат плитките дупки. Ямата трябва да е дълбока и широка, иначе стават неспокойни. Кремацията обикновено решава тези проблеми. Никога не съм срещала дух на човек, който е бил кремиран.
Когато видяхме слабата светлина на фенери между дърветата, Джейсън спря и ме докосна по ръката, за да ми привлече вниманието.
— Не ми харесва това, което надушвам — каза той.
— Какво имаш предвид? — попитах го аз.
— Труп, който е прекарал дълго време на земята.
— Зомби?
— Не, нещо по-изсъхнало и по-старо.
Спогледахме се. Бях почти сигурна, че и двамата си мислим едно и също. Гниещ вампир. Осъзнах, че съм стиснала ръката му, а той моята. Стояхме в мрака като деца, които се чудят дали наистина са чули чудовище, или това е бил вятърът. Никой от нас не тръгна напред, за да разбере. Стига да имахме завивки, вече щяхме да сме се сврели под тях.