Ако възнамерявахме да отидем там, за да ги убием, щях да се чувствам далеч по-добре. Напоследък предпочитаният ми метод на действие беше „сечи и пали“. Всеки път при сблъсък с вампири на тяхна територия и по техните правила пострадвахме ние. Внезапно осъзнах, че хич не ми се ходи на онова място, за да преговарям с чудовищата. Исках да завра пистолет под брадичката на Колин и да натисна спусъка. Исках да приключа с това. Не желаех да стъпвам там и да му давам власт над мен по някакви древни правила за гостоприемство между безвъзвратно анемичните.
Деймиън изплува между дърветата. Беше със стандартния черен кожен панталон, толкова тесен, че в него можеше да се напъха само вампир. Но носеше и черна копринена тениска с дълбоко деколте. Приличаше на дамска фланелка. Дългата му до раменете коса подсилваше илюзията за женственост, но гръдният кош и раменете му разваляха ефекта — бяха прекалено мускулести.
Облеклото на Джейсън беше почти същото, само дето тениската и панталонът му бяха от сатен. Високите им до коленете ботуши обаче бяха еднакви. За пръв път си дадох сметка, че Джейсън е по-широк в раменете от Деймиън. Отскоро ли беше така? Преместих поглед от върколака към вампира и поклатих глава. Толкова бързо растяха.
Казах на глас:
— Момчета, приличате на беквокалисти на готик група.
— Всички ви очакват — рече Деймиън.
Осъзнах, че още не искам да ходя там. Усетих как Джейсън поклати глава.
— Не — каза той.
— Уплашени сте — отбеляза Деймиън.
Върколакът кимна. Аз се намръщих. Обикновено с Джейсън бяхме по-смели, независимо от ужасиите, които ни очакваха в следващата стая — или на следващата поляна, какъвто навярно беше случаят сега.
— Какво има, Деймиън? Какво става?
— Казах ти какъв е Колин.
— Нарече го нощен хаг. Каза ми, че може да се храни със страх. Това трябваше ли да ми подскаже нещо? — попитах аз.
— И може да предизвиква страх у другите — каза Деймиън.
Поех си дълбоко въздух и си наложих да отслабя хватката върху ръката на Деймиън. Той продължи да ме стиска болезнено силно.
— Звучи логично — рекох аз. — По този начин винаги могат да си осигурят храна, нали?
Вампирът кимна.
— Освен това му харесва. Страхът е като наркотик за нощния хаг. Старата ми господарка казваше, че е по-хубаво от кръв, защото можела да бъде винаги заобиколена от страх. Стига да искала, можела да се движи в свят, който притреперва от страх пред нея.
— И Колин прави същото тази нощ? — попитах аз.
Джейсън пусна ръката ми. Остана плътно до мен, така че ръцете ни се докосваха, но вече не бяхме сгушени в мрака като зайци.
— Обикновено усещам, когато някой вампир се опитва да манипулира съзнанието ми. Бива си го.
— Тази сила не е като другите способности на господарите, Анита. Първата ми господарка казваше, че е като дишането при хората — нещо, което правиш несъзнателно. Тя можела да я активизира, но не и да я спре напълно. През цялото време я заобикаляха вълни на тих ужас.
— Беше ли плашеща в леглото? — попита Джейсън. Мисля, че го подхвърли на шега.
Но лунната светлина ми разкри, че на Деймиън никак не му е забавно.
— Да — отговори той. — Да, беше — вампирът ме погледна и съзрях на лицето му напрежение, което никак не ми хареса. Той даже протегна ръка към мен, но после я отпусна. И каза: — Някои господари могат да се хранят и с други неща, не само със страх.
— Например? — попитах аз.
Ашър проговори в съзнанието ми, а явно и в това на Деймиън, защото и двамата подскочихме. Гласът му прозвуча като шепот от съседна стая, безплътен и почти недоловим. „Побързайте.“
Край на приказките. Побързахме.
Фенерите светеха между дърветата като малки жълти луни. Деймиън се плъзна през последната редица от дървета и излезе на поляната. Аз не. Залитнах в периферията на поляната. Върху тази земя имаше кръг от сила, който беше толкова стар и толкова често обхождан, че беше като завеса, която само чака да бъде дръпната. Каквото и да имаше тук, можеше да бъде съживено без почти никакъв напън.
Когато затворих вътрешното си око и погледнах към поляната, се заковах на място. Стоях и се взирах в това, което виждах. Джейсън се взираше заедно с мен. Бяхме виждали какво ли не, но лупанарът на клана Дъбово дърво си заслужаваше гледането.
Пред нас имаше просторна поляна с голям дъб по средата, но това е все едно да кажа, че Емпайър Стейт Билдинг е висока сграда. Дървото беше гигантско. Беше поне трийсет метра и се извисяваше високо, високо над поляната. На един по-нисък клон висеше тяло. По-скоро скелет на тяло с протегната напред ръка, придържана от изсъхнали сухожилия. Другата ръка се беше раздробила и беше паднала на земята. Навсякъде под дървото имаше кости. Бели кости, жълти кости, кости, които бяха толкова стари, че бяха посивели с времето. Цялата поляна беше застлана с килим от кости.