Така че му позволих да ме хване за ръка и не почувствах нищо при допира. Бях прекалено объркана и прекалено заета с обуздаването на гнева си, за да изпитам привличане.
— Съблечи си сакото, дете, да видим какво имаш — каза някакъв глас.
Обърнах се бавно, за да видя чий беше.
Бих нарекла златиста косата на този вампир, ако нямах за сравнение косата на Ашър. Очите му изглеждаха сини или сиви на променливата светлина. В лицето се беше запазил като момче, което никога нямаше да стане на двайсет години. Беше толкова млад, сякаш беше умрял, преди да му поникне истинска брада.
Освен с детско лице беше и с длъгнесто тяло, с което изглеждаше непохватен. Когато се изправи обаче, изобщо не прояви непохватност. Стана с плавно, почти танцувално движение. Той се изправи, а черноокият вампир се надигна заедно с него и застана от едната му страна с такова отработено движение, сякаш двамата бяха едно цяло.
Те бяха осем и сред тях имаше една обикновена жена. Приличаше на индианка, дългата й до кръста коса беше естествено черна като моята. Нейната обаче беше права и гъста. Кожата й беше тъмнокафява, а лицето — почти квадратно, с големи кафяви очи и толкова гъсти мигли, че се забелязваха даже от разстояние.
Дори и да беше с грим, не си личеше. Беше от жените, които са по-скоро смайващи, отколкото хубави; чертите й бяха прекалено груби, за да мине за красива по общоприетите стандарти, но щом видите веднъж лицето й, никога няма да го забравите.
— Хайде, момиче, събличай се — каза вампирът с младежкото лице. — Вече видяхме кажи-речи всичко, с което разполагат другите. Ще се разочаровам силно, ако не видя и твоите прелести.
Лицето на жената остана възхитително безизразно, но силните й рамене се напрегнаха, а шията й леко се изопна. Май представлението не й харесваше.
Ръката на Ричард се стегна върху моята. Отначало помислих, че се опитва да ме предупреди да си трая, но бегъл поглед към лицето му ми показа, че не е така. Той започваше да се ядосва. Ако си кротувах, положението щеше да се влоши много бързо.
— Винаги ли си толкова нахален, или отношението ти към мен е по-специално? — попитах аз.
Той се изсмя, но смехът му беше обикновен, човешки. Не можеше да прави номера с гласа си, на каквито бяха способни Жан-Клод и дори Ашър. Разбира се, Колин имаше други таланти. Бях ги видяла издълбани върху гърдите на Натаниел.
Ашър се изправи. Вечерният му костюм беше от бледосин сатен само два нюанса по-тъмен от бяло-сините му очи. Сакото му имаше тъмносиня бродерия по ръкавите и реверите. Беше закопчано с голямо копче, облечено в коприна. Съчетаваше се перфектно с панталона му. Беше го мерил на голо. Оказа се, че не прикрива гърдите му. Мекият син плат бе подчертал още повече белезите му. Ашър прекара доста време пред единственото огледало в стаята и в крайна сметка облече под сакото бяла копринена риза.
Сега тази бяла риза висеше на парцали. Сякаш я бяха ръфали гигантски челюсти. Гърдите му се виждаха съвсем ясно през съсипания плат. По тях нямаше кръв. Срещала съм само трима вампири, способни да вредят от разстояние. Единият беше член на техния съвет. Но никой от тях не владееше това умение толкова добре, че да разкъса дреха върху плът, без да пусне кръв. Бяхме се набутали в някакво проклето състезание. И засега Колин печелеше.
Погледнах към Шанг-Да и Джамил, които стояха зад пейката. Те изглеждаха недокоснати и невредими.
— И това ми било телохранители — казах аз.
— Не сме дошли тук да охраняваме вампири — рече Шанг-Да.
Преместих погледа си върху Джамил. Той сви рамене.
Чудесно, просто чудесно. Зейн стоеше на известно разстояние зад върколаците. И той не беше пострадал, но изглеждаше объркан като самотен въздържател сред дегустатори на вино.
— Трябваше ли да му попреча? — попита ме той.
Поклатих глава.
— Не, Зейн. Не ти.
Хвърлих поглед към Ричард, недоумявайки защо беше оставил всички да стоят безучастно наоколо. Виж, Ашър го разбирах. Щеше да е проява на слабост да моли за помощ.
— Махни сакото, или аз ще ти го махна — обади се Колин.
— Колин, достатъчно — гласът на жената беше изненадващо дълбок и богат алт.
Колин я потупа по ръката и се усмихна, но думите му бяха груби.
— Аз ще реша кога е достатъчно, Ники — той се отдалечи от нея, игнорира я и това видимо я нарани.
В тъмните й очи проблесна гняв и аз почувствах силата й. Нейната сила, не неговата. Тя беше вещица, медиум или нещо, чието название ми беше неизвестно. Беше човек не повече от мен.
Гневът изчезна и тъмното й лице отново стана безстрастно, но аз знаех какво съм видяла. Тя не го обичаше, нито той нея. Но тя беше човешкият му слуга и за добро или за лошо, двамата бяха свързани завинаги.