— Щом искаш да видиш какво има под сакото ми — рекох аз, — ела и ми помогни да го сваля. Джентълмен би постъпил точно така.
— Анита — каза предупредително Ричард.
Потупах го по ръката.
— Всичко е наред, Ричард. Спокойно.
Лицето му беше красноречиво. Той не вярваше, че ще се държа прилично. Колкото и да е странно, всеки от нас по един или друг начин не вярваше на другия.
Погледнах Ашър. С него нямахме общи белези. Не можехме да си четем мислите. Но и не беше необходимо. Щяха да ни наритат задниците, защото върколаците не ни помагаха.
Погледнах към осемте върколаци от местната глутница. Върн седеше на пейката, заобиколен от групата си. Двама от тях бяха вече с вида на вълци, само че колкото понита, по-големи от обикновените сиви вълци. Върн беше с тениската и дънките. Никой, освен нас не се беше облякъл специално за случая. Дори другите вампири бяха с костюми и ежедневни дрехи.
Никога не бях виждала толкова много вампири, облечени толкова… обикновено. Повечето кръвопийци следват своя стил или поне театралничат. Правят добро шоу. Разбира се, на кого му беше нужно по-добро шоу, когато си имахме окичено с кости дърво? А и се предполагаше, че лупанарът ще е място за нашето представление, а не на Колин. Запитах се отново дали можем да имаме такова доверие на Колин, каквото му гласуваше Ричард.
Направих няколко крачки към центъра на триъгълника, който образуваха пейките. И изчаках Колин да се присъедини към мен.
Той остана до черноокия вампир и ми се усмихна.
— Защо да хабя енергия да измина дори само няколко метра, щом мога да те съблека оттук?
Усмихнах се и аз и казах подчертано подигравателно:
— Да не те е страх да се доближиш до мен?
— Признавам, че изглеждаш дребна и деликатна, но външният вид често заблуждава. Използвал съм многократно младежкото си лице, за да заблуждавам непредпазливите. Аз не съм лековерен, Анита.
Той протегна бледата си ръка и усетих как силата му затрептя по кожата ми, преди да разкъса кадифеното болеро. Кръстът на шията ми изскочи от кадифето като пленена звезда, пусната на свобода. Пламтеше в бяло и аз извърнах предпазливо очи. Светеше като горящ магнезий — болезнено ярко. Кръстовете винаги светят, когато се намират в близост до вампири, но не и като свръхнови звезди, освен ако не ви грози сериозна опасност. Никога не бях виждала кръст, който да блести с такава сила, при положение че не съм уплашена. Винаги съм смятала, че кръстът реагира в зависимост от силата на страха ми като свещен пръстен на настроението36.
Тази вечер за пръв път осъзнах, че светенето може би се активира от вярата ми, но веднъж активирано, се контролира от нещо друго. „Не Моята воля, а Твоята.“
Вампирите на Колин реагираха по начин, който можеше да се очаква. Те се свиха, използваха ръцете, саката и дори полата в един от случаите, за да закрият очите си. Скриха се от светлината.
Но не и Колин и черноокият вампир. Защо ли не бях изненадана, че тези двамата са достатъчно стари и могъщи, за да се изправят открито пред кръста? Той не им харесваше. Бяха присвили очи, за да ги защитят от блясъка, но не трепереха от страх.
— Удари ме отново със силата си, зъбатко, и ще видиш какво ще се случи.
Той изпълни желанието ми. Не вярвах, че ще го направи. Замахна във въздуха, но силата му ме заобиколи като вода, срещнала камък.
— Ако искаш да ме нараниш, Колин, ще трябва да дойдеш при мен и да го направиш лично.
— Мога да накарам Ники да го скъса от врата ти.
— Мислех, че си по-корав, Колин. Или си такъв само когато срещу теб има вързани и безпомощни млади мъже? Това ли ти е нужно, за да се почувстваш като голям лош вампир? Някой вързан и безпомощен? Или са ти нужни млади мъже?
Колин каза една-единствена дума:
— Барнаби.
Черноокият вампир се премести пред Колин, по-близо до кръста. Но спря, неспособен да се доближи повече. После лицето му започна да се разлага от свещената светлина. Гладката плът се свлече на влажни късове, под нея лъснаха сухожилия и се показа кост, сетне носът му падна и от лицето остана череп, покрит с разлагаща се материя.
Той тръгна с накуцване напред, а протегната му към мен ръка ме подсети за ръката на Деймиън по-рано тази вечер. Плътта му се разкапа й стана черна и гадна. Само че без миризма. Вече бях срещала един вампир, който можеше да се разлага по желание, той също умееше да овладява миризмата като магически дезодорант.
Ако бяхме в битка, щях да извадя пистолет и да му пръсна главата, преди да докопа кръста, но тук ставаше въпрос преди всичко за състезание на воли. Ако вампирът имаше достатъчно смелост да докосне кръста, тогава аз също трябваше да проявя смелост и да го оставя да го направи. Надявах се, че няма го притисне между телата ни. Вече си бях патила по този начин и изгаряне от втора степен по гърдите не беше сред представите ми за приятна емоция.
36
Пръстен с течен кристал или друга субстанция, която променя цвета си в зависимост от температурата. Пръстенът на настроението мени цвета си според температурата на човека, който го носи, и се смята, че е индикатор за емоционалното му състояние. — Б.пр.