— От думите ти оставам с впечатление, че Жан-Клод е слаб. Съветът не се бои от слабаци и все пак се страхува от него — каза Колин.
— Състраданието не е слабост — обади се Ричард. — Само онези, за които то е непознато, са на обратното мнение.
Хвърлих поглед към него, но той гледаше вампирите, а не мен. Явно бях прекалено обидчива, щом бях решила, че забележката му се отнася за мен.
— Състрадание — Колин поклати глава, после я отметна назад и се разсмя.
Смехът му ми подейства изнервящо. Продължих да държа под око тъмнината извън поляната, но едва си наложих да не се обърна към него. Искаше ми се да го попитам какво е толкова смешно.
— Състрадание — повтори Колин. — Не бих използвал тази дума за Жан-Клод. Влюбен ли е той в човешкия си слуга? Не мисля, че Жан-Клод е способен да обича. Може би става дума за секс? — обърна към мен и повиши глас. — Така ли е, госпожице Блейк? Да не би прелъстителят най-накрая да е бил прелъстен? Толкова ли си добра в леглото, госпожице Блейк?
От казаното вътрешно се свих. Обаче продължих да наблюдавам другите вампири с оръжието в ръце.
— Истинската дама никога не обсъжда интимния си живот, Колин.
При тези ми думи той се разсмя отново.
— Жан-Клод никога няма да ми прости, ако убия най-апетитното парче, което му е попадало от векове насам. Пак казвам, дайте ми Ашър и русия вълк. Животът на Ашър и страхът на вълчето в ръцете на Барнаби. Това е цената за безопасното ви преминаване през земите ми.
Засмях се на свой ред спокойно и грубо.
— Да ти го начукам.
— Приемам това за не — каза Колин.
— Не.
Не изпусках от очи вампирите в тъмнината. Те не бяха помръднали, но въпреки това бях усетила някакво движение, някакъв прилив на енергия към тях. Не беше нещо, по което можех да стрелям, но не ми харесваше.
— Госпожица Блейк от името на всички ли говори? — попита Колин.
— Няма да ти позволим да измъчваш Джейсън — каза Ричард.
— Няма да дам доброволно живота си — рече Ашър.
— Човешкият слуга говори от името на всички. Колко странно. Но щом отговорът е не, значи е не.
Ашър извика:
— Анита!
Понечих да обърна автомата отново към тях, но нещо ме рязна по лицето над едното око. Това ме спря, защото прикрих окото си с ръка. Веднага осъзнах, че правя грешка, и тъкмо си махах ръката, за да вдигна отново оръжието, в същия миг някакъв вампир се блъсна в мен и двамата се стоварихме на земята.
Озовах се по гръб, затисната от жена, която беше раззинала уста и щракаше със зъби към лицето ми, сякаш беше куче. Натиснах спусъка с опряно в нея дуло. Куршумите излетяха през гърба й сред дъжд от кръв и твърди частици. Тялото й започна да подскача, да се тресе и да се гърчи върху мен. Наложи се да го избутам и когато най-сетне се надигнах до седнало положение, осъзнах, че вече е късно. Вампирите бяха нахлули в лупанара и битката беше започнала.
Не виждах нищо с дясното око. Беше пълно с кръв и раната над него не спираше да кърви. Някаква фигура изскочи пред мен и аз открих огън по нея, докато главата й не се пръсна. Затворих дясното си око и направих всичко възможно да го игнорирам. В момента всеки опит да се погрижа за раната щеше да ми коства живота.
Огледах се за другите. Върн откъсна главата на един вампир и я запрати в мрака. Ричард беше обграден от всички страни и почти не се виждаше от висящите по него тела. Ашър се биеше с Колин и беше целият в кръв. Навсякъде беше пълно с върколаци в различна степен на трансформация. Двама вампири се втурнаха към мен и сложиха край на огледа.
Единият беше разложен и му се виждаха костите, другият беше нормален. Първо застрелях нормалния, защото бях сигурна, че мога да го убия. Разлагащите се вампири невинаги умират от куршуми. Нормалният падна на колене в гейзер от кръв, а лицето му се разполови като зрял пъпеш.
Разложеният вампир се метна върху мен с размазано от скоростта движение и ме събори на земята, докато се опитвах да го хвана на мушка. Устата му зейна над лицето ми, оголените сухожилия се опънаха между костите зад бузите, зъбите му се устремиха към мен. Стрелях в тялото му, но автоматът беше под лош ъгъл и не успях да улуча нищо жизненоважно. За сметка на това чух писък на върколак и разбрах, че съм простреляла някой от нашите. По дяволите.
Обърнах глава настрани и зъбите се забиха в рамото ми през коженото сако. Изкрещях и се опитах да намеря пипнешком резервния кръст, който носех в джоба на сакото. Разложена ръка погали лицето ми, плъзна се по раната над окото. Коженото сако играеше ролята на броня и пречеше на кучешките зъби да потънат по-дълбоко в плътта ми. Устата заръфа рамото ми като куче, захапало кокал, за да си пробие път през дебелата кожа до плътта. Беше болезнено, но не толкова, колкото щеше да стане, ако не предприемех нещо.