Поглеждам Хевън и няма как, трябва да призная, че е права. Може би наистина ревнувам. И Роман си е едно обикновено симпатично момче, което си търси мястото в новото училище, и няма нищо общо със зловещия образ, който започвам да изграждам в себе си за него. Може би наистина не търпя друг човек между нас, толкова съм се вманиачила в Деймън, че развивам параноя. И треперя от страх, че ще го изгубя само защото днес не е така безумно обсебен от мен, както е обикновено. Добре, да приемем, че е така, нали ще изглеждам жалка, ако й го призная? Затова клатя глава, изсмивам се фалшиво и казвам:
— Отново глупости. Всичко това е пълна простотия.
И я изглеждам възмутено, сякаш наистина го мисля.
— Да, бе! Ами Дрина? Помниш ли Дрина? — криви устни тя. — Намрази я още от първия миг. Дори не се опита да го отречеш. И щом разбра, че познава Деймън, я намрази още повече.
Слушам я и потрепервам вътрешно. И не само защото е абсолютно права, а защото името на бившата на Деймън винаги кара сърцето ми да се свива. Каквото и да правя, не мога да го преодолея. Но не мога да обясня това на Хевън. Тя знае само, че Дрина се е преструвала на нейна приятелка, изоставила я на едно парти и е изчезнала завинаги. Дори не помнеше, че Дрина се опита да я убие с отровния мехлем за възпалената й татуировка на онази зловеща змия, захапала опашката си, която Хевън наскоро премахна. Не помнеше…
Божичко! Мехлемът! Роман даде на Майлс мехлем за пъпката. Знаех си, че има нещо странно в него! Знаех си, че не бива да му се вярва!
— Хевън, какъв час има Майлс сега? — питам я и обикалям двора с поглед. Не мога да го открия никъде, а работата е спешна. Нямам време да се мъча да го усетя от разстояние, и без това не съм овладяла напълно това умение.
— Мисля, че английски. Защо? — изглежда ме изненадано тя.
— Нищо, просто… трябва да го видя.
— Добре. Както и да е. Но да знаеш, че според мен ти наистина мразиш нови хора — провиква се Хевън, но мен вече ме няма.
Спринтирам по коридора, съсредоточена върху енергията на Майлс. Завивам зад ъгъла, виждам врата от дясната страна и връхлитам в стаята, без да се замисля.
— С какво мога да ви помогна? — мести поглед от черната дъска учителят и се обръща към мен с парче тебешир в ръка.
Аз стоя там и се свивам от срам, когато слугите на Стейша започват да подхвърлят подигравки по мой адрес.
— Майлс — казвам, като едва си поемам дъх и соча към приятеля си. — Трябва да говоря с Майлс. Ще ви го отнема само за няколко секунди.
Учителят скръства ръце на гърдите си и ме гледа. Явно не е склонен да ми съдейства.
— Много е важно — уверявам го аз и виждам Майлс да затваря очи и да клати глава.
— Имате ли разрешение да излезете от клас? — пита учителят, придържайки се към правилата.
Разбирам, че мога да загазя и лъжата да се обърне срещу мен, но сега нямам време да се занимавам с правилника на гимназията — върховно творение на училищната бюрокрация, чиято цел е да ни запази цели и невредими. По принцип аз нямам нищо против него, но в момента въпросът е на живот и смърт.
Или поне може да е.
Не съм сигурна, но трябва да проверя.
Решавам да действам направо и се надявам разтревоженият поглед да ми помогне:
— Вижте — казвам тихо, — и двамата знаем, че нямам разрешително. Но ако ми направите тази услуга и пуснете Майлс за няколко секунди, обещавам да ви го върна веднага.
Той ме оглежда и изброява наум всички алтернативи: да ме изрита, да ме придружи до клас или да ме заведе в кабинета на директора Бъкли, но накрая кима към Майлс и казва:
— Добре. Но много бързо.
Двамата излизаме в коридора и щом вратата зад нас се затваря, аз протягам нетърпеливо ръка към Майлс.
— Дай ми мехлема.
— Какво? — зяпва учудено той.
— Мехлема. Онзи, дето ти го даде Роман. Дай ми го. Трябва да го видя — казвам и мърдам пръсти от нетърпение.
— Полудя ли? — прошепва Майлс и се оглежда тревожно, но освен нас и сивите стени наоколо няма никого.